Изповед на едно вечно Камъче
Здравейте, аз съм Камъче! И съм вечно...
По принцип съм си много мързеливо, бях си намерило едно местенце между две големи скали до морето, не ме достигаше вода и човешки крак трудно се озоваваше там - убежище мечта! Имах сменящи се съседи - интересно е как живите същества не обичат спокойствието, аз го намирам за... Смисъл.
И така, много обичам да наблюдавам хората, и кой ли не обича, странни са, често не ги разбирам, но мисля, че и те самите често не се разбират, тъжни са, но пък могат да бъдат истински всеотдайни и издържливи - търпят на болка.
Един ден до моите две скали, т.е. само до едната, се появи семейство - мъж, жена и малко момиченце. Докато се ,,навъртаха’’ около мен, ме беше страх да не ме намерят и да ме хвърлят в морето. Изкараха няколко дни на палатка и си заминаха. След това животът ми продължи по старому, но след застудяването семейството се върна. Не мислете, че ние, камъчетата, се славим с голяма памет, поне аз не, но ги познах по момиченцето - то правеше пясъчни замъци... Но какви замъци бяха... Искаше ми се да живея в един такъв, но да не бъде разрушен от морето.
Знаете ли - понякога мразя морето, не те оставя на мира - непостоянно и натрапчиво.
И семейството започна да идва всяка година, момичето растеше, а замъците й ставаха все по-съвършени. Мина много време и един ден момичето-дете дойде сама и тъжна, не плачеше, но ние камъчетата ги усещаме тези неща, усещаме тъгата по привидното безчувствие, обвзело тялото, усещаме неспокойствието в душата. Странно е - защо можем да го правим?! Тя направи последния си замък и изписа две имена пред него, когато морето ги погълна си отиде - завинаги.
И тогава се замислих - тя бе дете, когато я бях видяло за първи път - оттогава измина много, но аз не се промених - може би не можех да се променям, може би бях вечно...
Глупавите морски звезди могат да четат мисли, знаете ли - една ме шпионираше в онзи момент: ,,Ти си толкова вечно, колкото е всяко едно същество!’’- ми каза тя. ,,Лъжеш - измина толкова време, а аз съм същото, аз съм вечно!’’
,,Страхът от промяна не те прави по-различен от останалите, ти си като всички!’’- каза тя и си отиде.
След този разговор реших, че трябва да се докажа - не можех да живея в несигурност. Сбогувах се с двете скали и се гмурнах в морето. Беше ужасно - то ме понесе, удрях се в други камъчета и докато им се извиня, се удрях в други. Дълго време се лутах така, докато не усетих, че ставам по-малко, беше ме страх, исках да съм вечно... Тогава се скрих в един корал и през сълзи го попитах: ,,Аз вечно ли съм, колкото теб или ти си по-вечен от мен?! Защото аз умирам!’’
,,Приятелю, ние сме вечни, но не живеем вечно - вечни сме с тленността си, твоят страх от преходността е вечен, защото го има, също като теб - ние оставаме във времето.’’ Не го разбрах... Тогава се замислих - защо вечността да се обясняваше с живот и се изплаших... Усмихнах се плахо и се впуснах в течението... Какво друго ми оставаше да направя?...
***
Сега... се моля да доживея до следващия прилив, преди да стана на песъчинки, за да видя Слънцето. Толкова съм мъничко - Слънчице - Песъчинка в една пясъчна Вселена... Не искам да съм вечно, искам да живея вечно... Моля се...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мариела Павлова Всички права запазени
Човек, как намираш време за разкази?!! :П