Изповед на едно вечно Камъче
Здравейте, аз съм Камъче! И съм вечно...
По принцип съм си много мързеливо, бях си намерило едно местенце между две големи скали до морето, не ме достигаше вода и човешки крак трудно се озоваваше там - убежище мечта! Имах сменящи се съседи - интересно е как живите същества не обичат спокойствието, аз го намирам за... Смисъл.
И така, много обичам да наблюдавам хората, и кой ли не обича, странни са, често не ги разбирам, но мисля, че и те самите често не се разбират, тъжни са, но пък могат да бъдат истински всеотдайни и издържливи - търпят на болка.
Един ден до моите две скали, т.е. само до едната, се появи семейство - мъж, жена и малко момиченце. Докато се ,,навъртаха’’ около мен, ме беше страх да не ме намерят и да ме хвърлят в морето. Изкараха няколко дни на палатка и си заминаха. След това животът ми продължи по старому, но след застудяването семейството се върна. Не мислете, че ние, камъчетата, се славим с голяма памет, поне аз не, но ги познах по момиченцето - то правеше пясъчни замъци... Но какви замъци бяха... Искаше ми се да живея в един такъв, но да не бъде разрушен от морето.
Знаете ли - понякога мразя морето, не те оставя на мира - непостоянно и натрапчиво.
И семейството започна да идва всяка година, момичето растеше, а замъците й ставаха все по-съвършени. Мина много време и един ден момичето-дете дойде сама и тъжна, не плачеше, но ние камъчетата ги усещаме тези неща, усещаме тъгата по привидното безчувствие, обвзело тялото, усещаме неспокойствието в душата. Странно е - защо можем да го правим?! Тя направи последния си замък и изписа две имена пред него, когато морето ги погълна си отиде - завинаги.
И тогава се замислих - тя бе дете, когато я бях видяло за първи път - оттогава измина много, но аз не се промених - може би не можех да се променям, може би бях вечно...
Глупавите морски звезди могат да четат мисли, знаете ли - една ме шпионираше в онзи момент: ,,Ти си толкова вечно, колкото е всяко едно същество!’’- ми каза тя. ,,Лъжеш - измина толкова време, а аз съм същото, аз съм вечно!’’
,,Страхът от промяна не те прави по-различен от останалите, ти си като всички!’’- каза тя и си отиде.
След този разговор реших, че трябва да се докажа - не можех да живея в несигурност. Сбогувах се с двете скали и се гмурнах в морето. Беше ужасно - то ме понесе, удрях се в други камъчета и докато им се извиня, се удрях в други. Дълго време се лутах така, докато не усетих, че ставам по-малко, беше ме страх, исках да съм вечно... Тогава се скрих в един корал и през сълзи го попитах: ,,Аз вечно ли съм, колкото теб или ти си по-вечен от мен?! Защото аз умирам!’’
,,Приятелю, ние сме вечни, но не живеем вечно - вечни сме с тленността си, твоят страх от преходността е вечен, защото го има, също като теб - ние оставаме във времето.’’ Не го разбрах... Тогава се замислих - защо вечността да се обясняваше с живот и се изплаших... Усмихнах се плахо и се впуснах в течението... Какво друго ми оставаше да направя?...
***
Сега... се моля да доживея до следващия прилив, преди да стана на песъчинки, за да видя Слънцето. Толкова съм мъничко - Слънчице - Песъчинка в една пясъчна Вселена... Не искам да съм вечно, искам да живея вечно... Моля се...
© Мариела Павлова All rights reserved.
Човек, как намираш време за разкази?!! :П