За пореден път бях ядосан на всички. Без да се замислям за причина, защото може би нямаше такава. Някой отвори вратата на стаята ми. Това беше Диса.

-          Махай се! - креснах аз.

             На кратко положението беше лошо. На малко по-широко казано планетата на криторянците беше раздирана от войни. Малкото, които искахме мир се бяхме покрили в мрежа от тунели под най-големия град на криторянците - Енами. Но ние не искахме мир само за нас. О, не. Ние трябваше да бъдем герои. Мислехме си, че ако отстраним някои от лидерите на техни групировки, щяхме да постигнем поне малко затишие на пожара, който бушуваше над нас. Вместо това след всеки лидер се появяваше нов още по-свиреп, а тези покрай мен в каналите под Енами се страхуваха все повече. Аз бях сам човек сред изплашени криторянци. Четях го по червените им очи. Сивите им сбръчкани лица се издаваха. Те вече не ми вярваха или поне на мен така ми се струваше.

-          Вън! – креснах аз след като Диса отново беше отворил вратата.

-          Време е да тръгваме Давид. - каза той студено.

-          Изчакайте ме. Ще дойда след малко. - отвърнах не по топло.

Толкова бях свикнал с езика им, че мислех на него. Сега мислех за убийството на поредния лидер. Облякох бойния метален костюм. Излязох. Чакаха ме няколко криторянеца, сред които и Диса. Те също бяха с бойни костюми.

-          Знаете какво трябва да правим. - каза Голак. - след което продължи. -  Излизаме на повърхността. Преди това си пускаме затъмнените визьори. Особено важно е за теб Давид. В Енами е обявено военно положение и лесно ще се слеем. За сградата, в която е лидера на Иголо ви разказах снощи.

Когато стигнахме сградата видяхме, че охраната не беше само от Иголо,а и от Азара. Познахме това и по крясъците, които си разменяха. Явно двете групировки имаха преговори. Минахме през разсеяната охрана незабелязано. Из коридорите  на сградата криторянци се караха, а на места дори се биеха.

                Аз ходех като призрак. Избягах от затвора на Марс и исках да отдам живота си на кауза. А сега всичко вече беше една рутина. Поредната операция, поредния лидер. Чудех се кой от екипа си бих пожертвал. По скоро за собствената си кожа, отколкото за нещо друго.

                Бяхме по високите етажи, когато видяхме лидера на Иголо. Той влезе в една стая и учудващо никой не го последва. Това беше нашият шанс. Реших да вляза аз. Знаех, че е по безопасно да се изправя срещу един криторянец и да го убия, отколкото срещу петдесет кръвожадни война чули изстрела покосил лидера им.

              Влязох вътре и извадих оръжието си. Озовахме се един срещу друг с изрода. Още преди да бях стрелял обаче отвън се чуха изстрели. Ние просто стояхме и се гледахме. Усещах пулса си. Четях в очите му уплаха примесена с ярост. И двамата знаехме, че той ще умре. Сърцето ми заби лудо. Винаги беше така. Успокояваше се след дърпането на спусъка. Беше като игриво пале, а смъртта беше като награда за добре свършената работа и го успокояваше. Докато удължавах удоволствието от момента преди убийството, продължавах да чувам изстрели. Те в момента не се жертваха за каузата. Те се жертваха за мен. Въпреки, че се държах лошо с тях, те всъщност бяха запазили вяра в мен. А аз дори ги пожертвах на ум. Смъртта вече нямаше значение, Имаше значение само живота на тези отвън. Убих този пред мен без капка мисъл и удоволствие. Отново почувствах смисъла на каузата, отново повярвах в тези отвън, в моите приятели. Но вече бе късно. Отворих вратата. Те бяха мъртви. Един криторянец, жаден за мъст, насочи оръжието си към главата ми. Всичко свърши.