Организацията на товаренето си беше стандартна, макар и с повишени изисквания за сигурност, които щяха да продължат и в следващите 2 седмици, докато не се освободим от  зелените каси. И на докерите, и на голяма част от екипажа не им бе за първи път, но се чувстваше как са някак по-стегнати и по-бързи. Младото само бе чувал за такива рейсове и очакваше какво ли не.  Предвкусваше риска, а повишеният адреналин гъделичкаше въображението му. Често опитваше да коментира с по-старшите, за да научи нещо повече, но и те не бяха вчерашни и до ушите му достигаше само което е необходимо. Затова пък, от предния рейс си имаше две приятелчета, с които  си приказваше за какво ли не. Един друг си говореха и дори се изслушваха, освен ако информацията не напираше на езиците им и тогаз ставаше малко шумно и хорово, но бяха на едни години, един акъл, една зодия даже и това бе, което ги правеше да си се чувстват по-близки и по-лесно да си прощават. А и имената им бяха едни такива, наредени - Цветан, Стоян и Иван. Друг път ще се разприказвам за тях, макар че засега животът ги бе събрал на тая гемия и повечето от фактите, които им се случваха, коментираха заедно. И за новия  кораб май трябва да кажа, че беше наистина нов и красавец, даа, това е думата. Да изброявам ли?: източената му форма на фрегата, многото кранове и тежка бига, даващи самостоятелност, високата кърмова надстройка, разнообразните антени над нея, сравнително по-голямата средна скорост, а като прибавим басейна и спортната залаа...! Стига. Ще става дума за достойнствата му и по-нататък.

        След седмица бяха в Червено море, което ги срещна с обичайните си топлина и влага, а след два дни започнаха да се убеждават, че приказките за привлекателната му флора или за разнообразието от  хищни риби не бяха измислица. Влязоха между рифовете в едно ненанесено по морските карти пристанище. А и нямаше защо -> при решение на притежателите, то можеше да бъде преместено в който и да е удобен залив. Кейовете му бяха дълги, плаващи понтони (японски - имаше доста указателни табелки), които можеха да бъдат премествани при желание. А каква настилка имахаа!! - пластмаса... и бяха оборудвани по най-съвременен начин (от брега идваха линии за ток, вода, сгъстен въздух, пара и телефон). Всичката брегова техника бе на колела.

Застанаха  край понтоните, използвайки котва и като подаоха кърмови въжета на 1 грамаден буй (шамандура) Младото видя, че не са сами. Имаше китайци, французин, а и 1 датски кораб прилепи борд на отсрещната страна на кея скоро след нашия кораб. Но това, което вземаше погледа всякак, бе кристалната вода, под чиято повърхност се простираше магнетична хубост. Изглеждаше му направо абсурдно, гдето им бяха казали, че - абе "Никакво къпане в заливчето!". Всеки би искал да се потопи на минутата и да е с очила, и да гледа, да гледа. Дъното ставаше още по-красиво, когато слънцето се вдигнеше и насочеше лъчите си от зенита. И едно мъдро, безмълвно спокойствие на целия подводен свят - само остро око би забелязало лекото  огъване стъблата на зелени и червени храсти - водорасли, които огрени от Слънчо, добиваха друга шарка. Сякаш лъчите му завъртаха някаква бленда !

А да спомена ли коралите, за които най-характерно бе, че са разкошни по форми и безбройни по вид  или рибите, рибките, рачетата, а морските звезди! Колкото и топло да ставаше по обед, стига да не е дежурен, Младото отиваше на външния борд и се надвесваше със зажаднели за тая КРАСОТА очи. И така обикаляше по цялата дължина на кораба, сакън да не пропусне нещо. Сякаш гледаше документален филм - само че на живо и през следващите дни дори искаше  кадрите да са се променили. Не беше сам. И други от екипажа се захласваха...  и по чуждите кораби се виждаха такива любители. А иначе работата си следваше обичайния ход. Разтоварваха на камиони, вечер правеха керван и потегляха през пустинята. Младото се раздаваше по време на дежурство и му доставяше удоволствие, че има толкоз въпроси, които задаваха на него, и от стифадора, и от дежурната бригада. "Колко приятно е да се чувстваш полезен!"... 'Да бъдеш отговорен!' - беше му казал Капитана на "Богдан", а на нашето момче явно му харесваше да  е зает, да е нужен. И както обикновено става, проверката/изпитанието не закъсня. След като корабът сдаде поредната партида и двамата талимани засякоха записите си, стана ясно, че една  'каса' липсва. Неприятно, понеже бяха товарили партидата в Бургас, през негово дежурство! Беше уверен, че не е допуснал грешката, която някои бяха склонни да му препишат. Замисли се. Имаше предположения, имаше и няколко часа да ги провери, преди да стане по-сериозен въпрос. Прати хора от дежурната бригада и сам слезе в товарното помещение да търси 'Да не би да е останала сред другия товар, невидяна?' И когато беше в твиндечното (това над хамбара) помещение, и видя капака на люка за хамбара, му скимна нещо, което провери на минутата. 'А ако капакът е бил отворен по време товарене и някоя 'каса' е успяла да се катурне през него?'  Отвори го, освети с фенерчето и всичко си дойде на място. Извадиха я с въже и доволен от себе си изтича да види почнал ли е риболовът на кърмата.

                      Как минаваше всъщност свободното време на екипажа? Нашите разбраха, че арабите не пискат, като ходим вечер по чуждите кораби да разменяме филми и най-запалените разнообразяваха нощния живот на екипажа. Бяхме заредили забавни касети в България и сега имаше с какво да се изфукаме пред чужденците. Разбира се, най-много заменки направихме с датчаните. Само че, който си мисли, че имаха страхотни филми... ами малко е прав, ама повечето не е. Защото нашите 'пратеници' бяха забелязали предварително, че сред малкия датски екипаж има и една дама, при това бяха видели през биноклите, че е ВРП (висока, руса, пищна) и повечето се разхождаха до отсреща, за да изплакнат очите. А и безалкохолна бира намазаха единя път (Аууу.  Каква черна завист! Още помняаа!)

Само филми ли гледахме, щом бяхме свободни? Като разказвам на брега, на познати, че нямаше место за скука, нека и да изброя, защото представите за карти и табла само са, меко казано - бедни. Не че не бяхме факири в тез игри. В салона (каюткомпанията) винаги се събираха поне две карета или нареждачи на пулове, но не запълвахме свободното време единствено с тях. Имахме си оборудвана спортна зала, в която най-често играехме тенис или баскет, киноманите въртяха филми на киномашината, библиотека,  макар че повечето си носехме интересни книжки, двама-трима си заплитаха макраме, но най-често в такива благодатни места  5 спининга свистяха вечер на кърмата и неказаната надпревара си течеше, кой повече или кой по-голяма риба. Разбира се и тук имаше кибици, които подклаждаха ловната страст с язвителни или по-меки закачки. Задължително се провесваха лустри (силни корабни лампи в плафони) над водата, за да привличат рибата, а и по добре се виждаше. Тук, в това потайно пристанище, се появи една нова страст: бяха метнали две здрави корди, завършващи с 50 см тъничко стоманено въже, със специално изковани куки за акули и закачено на тях размразено месо. Не минаваше ден да не се видят перките  им как обикалят недалеч. Явно надушваха, че има плячка и дебнеха, уж нехайно. Идея си нямаха каква страшна мъст ги дебне на българския кораб. Този, който се оказа най-запаленият им ловец и по-после и изтребител, беше палубният боцман. Те си обикаляха, а той явно бе решил да излови колкото може повече, защото бе вързал една камбанка за въжето и всеки път, щом се раззвънеше, изхвърчаше от кабината си, пък дори и по шорти, за да провери дали се беше закачило зъбатото чудовище, а той да започне да тегли. Всъщност кордата (въжето) бе навита около барабана на едната лебедка (ел.мотор за обиране швартови или др.въжета) и тегленето бе безотказно, и ужасната усмивка бе до 5 мин. на палубата. А там я чакаше брадва, но не за да я убие. С премерен удар по главата я зашеметяваше, издърпваше я горе, обръщаше топора с острото, отсичаше гръбната перка или опашката и като внимаваше да не се е събудила преди това и да се извърти и да го докопа за някой крак или ръка, я изритваше обратно. Какво ù се случваше долу, в соленото, не ми се разправя. Прясната кръв привличаше другите зъбати и знаете, че тези бързи, повратливи, хитри и жестоки морски разбойници са и канибали. Единият от по-възрастните моряци ни разказа най-предполагаема версия за боцманската ненавист, дори жестокост. - А случката била от младините му. Чул я от негов приятел. Кротък, сдържан, помъдрял и посивял човек  и въобще изобщо по никакъв начин не се познаваше, че може да таи още такива пагубни чувства. Боца (млад и наперен моряк тогаз) бил  от много добрите ветроходци и заедно с приятеля си, когото имал като брат, получили разрешение да обиколят Средиземно море с яхта. Два дни ги хванал щил (безветрие), а аверът му скочил в морето да се поразхлади малко. Тогава, незнайно откъде се появила акула и докато да избяга и се върне на яхтата, отхапала крака му от глезена. В какъв ужас са изпаднали, само двамата си знаели, но явно куражлии, защото се сетили и изгорили отхапаното. Спасил се човекът, но хладнокръвният убиец няколко дни обикалял, за да дебне предполагаема жертва. Каква безпомощност, каква ненавист са изпитали, щом още им държи влага! Това май била причината за боцманската жестокост. Опитах се да си представя какво им е било на двамата тогаз, как са го превъзмогнали и какви свръхусилия са били нужни, за да върнат лодката успешно, колко много уроци и изпити наведнъж им е сервирала съдбата. И така, боца продължаваше да ни осигурява зрелища, дори успя да зарази единия от тримата приятели - Стоян,  който си направи съвсем същите такъми, уви кордата около барабана на втория винч. Засега се различаваше от шефа си, че не беше закачил камбанка. На новаците им върви! Винаги. Не само в игрите. Тяната хвана най-голямата уловена риба, която съм виждал-> към половин тонов Морски дявол (Manta Ray). Да. Грамаден беше. Най-интересното, че кордата беше здрава, а куката се бе забила някъде в корема му. Съществото бе толкоз величествено във водата и някак спокойно. Но изглеждаше адски уморено и примирено. Не вярвам да се е опитвал да се освободи, защото с тия мощни плавници можеше да се засили и или да разкъса плътта, или да скъса кордата. Може и да е усещал инстинктивно, че и в двата случая ще има разкъсвания, които биха привлекли зъбатите и да им устрои пир... знам ли? Беше силно отпуснат и как ли щяха да го извадят, ако въобще им разрешеше. Загрижените дадоха съветите си на Тяната и след два часа успели да го вдигнат някак си с кърмовия кран. Какво се случи после? - ясно. Просто мезето през тоя рейс никога не свърши.

А той, воаяжът, започваше напрегнато, но щяха да дойдат и по-спокойни дни. Бяха им казали, че отделът ги е планирал за Йокохама, но и една пратка тютюн на бали трябва да се вземе от Китай.