8.11.2017 г., 21:30 ч.

Жената на рибаря 

  Проза » Разкази
1882 5 7
13 мин за четене

     Вървях по тясната калдъръмена уличка и се наслаждавах на тишината и приближаващата нощ. Слънцето все още се подаваше на хоризонта и хвърляше последните си оранжево-червени отблясъци по прозорците на къщите, подредени като войници от двете страни на улицата. Дъждовният облак току-що бе отминал, но лекият вятър все още донасяше непокорните пръски. Локвите се разплискваха под краката ми, а после лениво се прибираха. Вече виждах края на уличката, а с това и мириса на водорасли се засилваше. В края ѝ се намираше старото рибарски пристанище, днес посещавано предимно от туристи. За изминалата зима нищо не се бе променило. Или пък не!

     Точно в края на улицата, където започваше пристанището, на малко, дървено столче седеше старица. Беше обърната с гръб към мен, но усещах, че погледът ѝ се рее някъде далече в морската шир.

      - Добра вечер!- поздравих учтиво.

      - Добра!- отвърна ми старицата на бретонски, местния диалект. Гласът ѝ беше мощен, съвсем не отговарящ на дребното тяло. После тя се извъртя към мен, а дълбоките бръчки се раздвижиха и оформиха нещо като усмивка- Какво търсиш по това време тук?- заговори вече на френски, явно разбрала, че на бретонски няма да се разберем- Продадох рибата отдавна, свърши, ела друг път.

     - Не търся риба!- изгледах я учудено, а в главата ми се въртеше един не особено тактичен въпрос. След кратко колебание, любопитството ми надделя- Ти ли ловиш рибата?

     - Не аз, мъжа ми! Ама нали ти казах- свърши!

Гледах я с жив интерес. Струваше ми се да е поне столетница, следователно и мъжът ѝ не би трябвало да е много по-млад.

     - Богат ли беше уловът?- продължих да любопитствам, мъчейки се да изкопча информацията, която ме вълнуваше.

     - Не помня! Последният улов продадох преди повече от петдесет години- замълча и ми хвърли поглед, изпълнен с насмешка. Тогава забелязах колко живот имаше в ясните, сини очи. Косата беше прибрана старателно на кок и само няколко непокорни, побелели кичура се вееха от вечерния бриз. Костеливата ръка въртеше нервно една запалка и току щракваше с нея- Имаш ли нещо за пушене?

     - Цигара?- протегнах пакета към нея.

     - Хашиш?

     - Само тютюн, хашиш не пуша.

     Бабата протегна ръка с видимо отегчение, взе цигара и с обигран жест я запали. Всмука дълбоко дима, а после с наслада издуха две-три облачета дим.

     - Едно време с мъжа ми сядахме тук, пред къщата, всяка сутрин и вечер. Изпивахме по една калва \вид френска ракия\, изпушвахме по цигара или каквото там има и благодаряхме на Бога, че морето ни е нахранило и запазило живи още един ден. Сега света се промени. Морето е още тук, но не го уважаваме. И то ни намрази. Ние го убиваме бавно, но то нас ще ни помете изведнъж. Ядосахме го. Няма го страхопочитанието, няма го уважението, няма благодарност. Хората сме егоисти, сечем клона на който седим. Виж колко е пусто. През деня туристи, всякакви. Ох, ах колко е красиво, снимки, разходки и хоп... Даже чайките избягаха. Мъртви сме! Ти от къде си?- възрастната жена рязко смени темата.

     - От България.

     - А-а-а, значи си дошла да търсиш нещо познато, нещо което ти напомня за дома, а?

     - Не съм, живея в балкана.

     - Значи си дошла да плачеш тайно!

     - Защо мислиш така?

     - Каквото споделиш тук си остава завинаги тук. Морето може да пази тайни. Вятъра ще отнесе думите ти навътре, вълните ще ги погълнат и ще ги потопят дълбоко в недрата, а вятъра ще пресуши сълзите ти. Тук се плаче тайно. Ако пушеше трева, щях да реша, че си дошла да се скриеш. Ако бяхте двама, щях да реша, че сте любовници. Ама ти си сама, значи мъка те гони. Сърцето на човека е като стъкло- пукаш го, трошиш го, лепиш го. Следите винаги остават, но свикваш с тях и не ти правят впечатление. Така сме устроени- да забравяме. Човек от мъка не умира, то иначе хора нямаше да останат. Всеки си има белези. Понякога ги заглеждаме, друг път ги чоплим до кръв, ама на- душата е като феникс.

     - И ти ли си тук за да плачеш?

     - Плача!

     - За миналото? За съпруга ти?

     - Защо да оплаквам миналото? Плача за бъдещето. Плача от страх. Плаши ме самотата. Плаши ми да съм сама в тълпата, сама в мислите си, сама в разбиранията си. Плашат ме хората. Децата ми де. Не ме разбират, а и отдавна хванаха пътя си- след тези думи очаквах насълзени очи, но нищо такова не се случи. Последва само една въздишка и едно бързо заключение- Такъв е кръговрата на живота: аз не разбирах родителите си, сега децата не ме разбират. Хората се променят, ценностите се променят и въпреки, че си оставаме хора, всяко поколение е различно от предходното.

     - А мъжа ти?- попитах съвсем тихо, защото почти предусещах отговора.

     - Умря и се разведохме!

     - Как така? Първо се разведохте ли?

     - Не, първо умря. Защо чоплиш? Нали ти казах, че всеки си има белези.

     - Извинявай- засрамих се, но любопитството ме изгаряше.

     - Не се извинявай. То целият град знаеше, всички приказваха. Ама сега поизмряха, а младите забравиха за старата Патрисия или въобще не са чували за нея. За мене, аз съм Патрисия.

     - Приятно ми е, Анелия.

     - Странно име. Ама то има някои неща, за които човек не е отговорен, като за името и родителите си. Ама всичко останало сам си го кове. Взимаш каквото ти е от Бога дадено, а другото сам си го правиш. И ако не си доволен от живота си не проклинай вселената, а се вгледай в себе си. Името ти е глупаво, не го харесвам, дано и ти да не си глупава. За мъж ли ще плачеш?

     - Не съм дошла да плача или да се оплаквам. Просто се разхождам!

     - Лъжкиня. Щом си сама тук, значи за нещо ти е криво. Аз поне си признавам, че съм глупава, защото години изплаквах мъката си по един мъж- ясният ѝ поглед се заби в мен като стрела и настойчиво очакваше въпроса ми.

     - Какво се случи?

     - Аха! Попита. Човешка природа, по силна е от нас. То любопитството е заложено във всеки. Понякога е отвратително, ама не винаги. Добре че го има, иначе още щяхме да палим огън с пръчки. Не си ли се замисляла, че всичко ново е сътворено благодарение на любопитството, любопитството да видиш как нещо работи и стремежа да го надградиш. Прогреса не е нещо лошо, ама когато се използва разумно. „Пътят към ада е осеян с добри намерения“. Ей това описва всичко! Дай още една цигара!

     Бръкнах в джоба си, подадох ѝ една и една запалих за себе си. Загледах я как пуши с удоволствие, а лицето ѝ започна да се крие в падащия мрак. Ситен дъждец беше започнал да роси отново, но това ни най-малко не я смущаваше. Чувствах, че якето ми е мокро, но тайно се надявах да ми разкаже за съпруга си. Тя мълчеше и пушеше, но пък аз бях решена този път да не я питам. След като смачка фаса си отново се обърна към мен:

     - Значи искаш да чуеш как мъжът ми първо умря, а после се разведохме! Иначе не би стояла при една старица под засилващия се дъжд- не отговорих, а само сведох глава и се съсредоточих в гасенето на цигарата- Беше през една от онези не особено добри години за рибарите. Бурите бяха доста чести, уловът малък и се налагаше хората да влизат доста навътре в океана, за да могат да си изкарат препитанието. Мъжът ми беше един от тях. Той ловеше рибата, а аз я продавах на пазара, ей тук, до пристанището. Случи се така, че няколко дни поред нямаше нищо или почти нищо. Събраха се с едни негови приятели и решиха заедно да влязат много навътре. Речено-сторено. Една нощ стана към два след полунощ, облече рибарските дрехи, целуна децата, сбогува се с мене и тръгна. Няколко часа по-късно се разрази буря, ама каква буря само! Черни облаци захлупиха небето, вятърът вилнееше, а вълните бяха толкова високи, че миеха праговете на първите къщи. Океана ревеше, бучеше страшно, като изчадие от ада. Стоях пред иконата на Богородица и се молех. Децата вече бяха поотраснали и напълно разбираха създалата се ситуация, съзнаваха, че вече са сирачета. Привечер бурята утихна. Аз и останалите жени на излезлите рибари, стояхме на кея и отчаяно се надявахме да зърнем приближаващи светлини. Така ни завари слънцето. Към обяд, колеги на мъжете ни пуснаха лодките си в морето и се отправиха да ги търсят навътре, там където казаха, че отиват. Напразно! Всички разбираха, че градът ни е загубил седем от рибарите си. Заметнахме черни забрадки и се приготвихме да погребем старите им дрехи, това ни остана от тях. Вечерта, преди погребението, на кея се чу глъчка, нададоха се викове, съседите наизскачаха от къщите си. Излязох и аз. Първо се стъписах, после не повярвах на очите си, а накрая си помислих, че въображението ми си прави шеги. Трима рибари се прибираха и теглеха лодката на мъжа ми- беше доста разбита, бордовете бяха счупени, а задният край се беше потопил във водата. Но не това беше важното! На една от другите лодки го видях- стоеше на носа с наведена глава, объркан и изплашен. Едва дочаках да приближат брега, нагазих във водата и сама се качих на лодката да го срещна. Плачех неудържимо. На брега ни наобиколиха хората, питаха какво се е случило, как се е спасил, знае ли нещо за останалите. Мъжът ми мълчеше с наведена глава, неподвижен, прегърбен. Един от останалите разказа, че видели лодката близо да скалите при фара на съседното градче. Мъжът ми седял на пясъка, а с него бил синът на един от загиналите. Бил извадил късмет.

     И тъкмо си мислех, че съм благословена, когато се обади сина на загиналия рибар: „Нека не лъжем повече тази жена. Мъжа ти въобще не е излизал в морето. Онази нощ, когато другите се отправили навътре в океана, той се отбил от курса и спрял в съседния град при вдовицата, която живее до фара. Там го е заварила бурята. Чакал останалите да се появят, седял на брега и измислял истории, с които да се оправдае. Така го и намерих. Дълго ме увещава да си мълча. С онази имат връзка от доста време и повечето съседи на вдовицата добре го познават. Не му е за първи път да излиза уж за риба, а да се отбива при нея.“ Гръм да ме беше ударил, по-добре щях да се чувствам. Плаках, стенах, крещях, лазих, късах… разведохме се.

     Дълги години седях на това същото столче, на същото място и плаках за любовта си, за разбитото си сърце, за предателството. Сега знам, че съм плакала за нараненото си его, за стъпканото самочувствие, защото няма нищо по-страшно от голямото его. Плакала съм за подигравките, за коментарите на хората, за това, че живота ми не се е развил както съм искала. И докато плачех и проклинах навярно съм пропуснала по-голяма любов, по-голямо щастие. Научих се да загърбвам бързо нещастието и да чакам щастието, научих се да мачкам самочувствието си и да живея за себе си, не за другите. Но това са уроците на живота, не можеш да ги научиш нито в училище, нито в книгите.

     Гледай, подгизнахме! Хайде върви си, жено с глупаво име, върви си и си помисли за какво си дошла. Ако е толкова важно, върни се утре. Ама помни, че това, което е важно днес, утре е малко и глупаво, съвсем незначително. Дай още една цигара за преди лягане!

     Старата грабна вече мокрия пакет, извади последната цигара, а кутията хвърли някъде из улицата. Взе си столчето и повече не каза нито дума, не се обърна, не ми помаха. Нищо, просто отвори входната врата и потъна в тъмнината на дома си. Останах още няколко секунди, но светлина не се появи на нито един прозорец. Старата Патрисия изчезна сякаш привидение от приказките.

     Поех назад бавно под дъжда. За какво наистина бях дошла на тази тиха уличка? Да се разходя- просто е. А за какво си мислех преди да я срещна? За изминалата година, за това какво успях да свърша и какво не. А доволна ли бях от себе си? Можех ли повече? А онзи не успя ли да се справи по-добре от мен…? Егото! Да, егото. За това бях дошла. Една тънка равносметка насаме със себе си. Да се сравня с останалите. И колкото по-напред в списъка, толкова по-високо самочувствие! А тези които са пред мен? Разумно ли е? Винаги ще има някой по- и по- и още по- Не беше ли по-редно да се запитам щастлива ли съм? Защо да си поставяш цели, ако след като ги постигнеш отново не си доволен? Аз няма да плача, просто ще имам нови приоритети, нови цели! Просто ще бъда щастлива тук и сега, с това, което имам.

© Анелия Александрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??