22.10.2023 г., 6:22 ч.

Жената от езерото 

  Проза » Разкази
389 1 2
11 мин за четене

Тъмна, беззвездна нощ. В гората се чуваше виенето на койот, който бавно си проправяше път през призрачните сенки на дърветата. Само луната осветяваше гората наоколо. Смарагдовите корони на боровете сега изглеждаха като черни великани, излезли от недрата на пъкъла. Ликът на кръглата луна, скрит зад един облак се оглеждаше свенливо в черните води на езерото.

            Тамара стоеше на брега и се оглеждаше страхливо. Студеният есенен вятър си играеше със светло кестенявите ѝ коси. Сините ѝ очи бяха втренчени някъде там в далечината пълни с бисерни сълзи, които бавно се спускаха по бузите ѝ и си проправяха път към ъгълчетата на устните ѝ с цвят на малина. Облечена в тъмно сини дънки и цикламена блуза, тя бе оставила якето си в колата и сега потръпваше едва доловимо от ледената прегръдка на есента.

            Точно тук на брега на това езеро изчезна баща ѝ. Помнеше онази нощ сякаш беше вчера. Горещ летен ден. Дойдоха тук на пикник. Слънцето осветяваше сините води и галеше нежно бузите на Тамара. Майка ѝ и баща ѝ бяха толкова щастливи като никога преди. Смееха се и се редуваха да я прегръщат. Така неусетно дойде нощта. Звездите обсипаха небето, а в далечината се чуваше виенето на вълк. Луната бе пълна, точно както и днес. Легнаха да спят в топлите и меки спални чували. Тъкмо бяха заспали, когато Тамара усети как баща ѝ седна в палатката. Очите му бяха устремени към езерото. Там някъде в далечината се чуваше нежна песен.

            Той се изправи и тръгна към мастилените води с бавна крачка. Тамара излезе от спалния чувал и го последва. Тогава замръзна- в далечината видя една жена. Гарвановочерните ѝ коси се спускаха над лицето ѝ. Бе облечена в черна рокля, от която капеше вода. Баща ѝ тръгна към нея като нагази в хладните и тъмни води на езерото. Тамара понечи да го извика, но сякаш някой я бе стиснал за гърлото. От устата ѝ не излезе и звук. Той изчезна от погледа ѝ. Езерото го бе погълнало без да оставя и следа от съществуването му. Тамара се отърси от вцепенението и се обърна към палатката. Тогава видя жената да стои пред нея. Косата ѝ бе мокра, а кожата- синя. В очите ѝ се четеше гняв. Тамара усети ледено студената ѝ ръка да стиска нейната. Тогава чу собственият си писък да оглася гората.

            Никой не откри тялото на баща ѝ. Бе се изпарил в ледените води на езерото. Никой не повярва на разказа на малкото момиче. Всички твърдяха, че тя си измисляше- съкрушена от мъка по татко си.

            Дните минаваха бавно и протяжно. Споменът за онази нощ, макар и все още жив бавно избледня в спомените ѝ. Мъката по баща ѝ не стихна, а раната бе все още така дълбока, както в първият ден от изчезването му. Повярва, че той се бе самоубил и се опита да изтика образът му някъде там в дебрите на съзнанието си.

            Тогава чу как един млад мъж бе изчезнал отново тук на брега на същото езеро. Спомни си за жената с черните коси и за втренченият ѝ поглед. Това не можеше да бъде съвпадение.Бе убедена, че наистина е видяла нещо. Може би тази жена бе взела баща ѝ при себе си. Сега правеше същото с друг мъж.

Тамара се взираше в мастилените води с надеждата, че щеше да я види. Там обаче нямаше никого освен студения есенен вятър. Той проникваше през дрехите ѝ, галеше кожата и я караше да настръхва. Тя потръпна отново и се запъти към колата си. Точно тогава чу някой да пее от езерото. Мелодията бе сладка и нежна, привличаше и мамеше с трелите си. Тамара се обърна и я видя точно пред себе си. От синкавата ѝ кожа се стичаше вода, а очите ѝ бяха тъмни като бездни. Тя протегна студените си пръсти в опит да сграбчи Тамара.

От устата на момичето се откъсна пронизителен писък. Тя се затича към колата и влезе вътре. Потегли обратно към града, но не можа да се отърси от образа на жената, която стоеше там до нея и я примамваше. Прибра се вкъщи, сгуши се в леглото и затвори очи. Чуваше тупкането на сърцето си отчетливо и бързо, слепоочията ѝ пулсираха от болка. Образът на непознатата жена се настани в съзнанието, шепнеше ѝ и я примамваше, стискаше сърцето ѝ със леденостудените си пръсти.

Тамара изпита неистово желание да се върне там- на брега на езерото, да потопи измореното си тяло в мразовитите му води, да отдаде душата си на непознатата. Скочи от леглото и седна пред компютъра си и се зарови в множеството документи за инциденти точно на това място. Всяка година точно на пълнолуние някой се самоубиваше там. Тази прокоба тегнеше като черен воал над мястото. Тамара усети как главата ѝ се завъртя, някой сякаш изсмука въздухът от стаята. Усети студената вода да нахлува в дробовете ѝ, видя жената от езерото, която я викаше, чу отчетливо в главата си нейната песен.

Осъзна, че трябва да действа преди непознатата да погълне душата ѝ. Спомни си за нейна позната, която виждаше мъртвите. Преди това ѝ се струваше смехотворно и тя многократно се бе присмивала на приятелките ѝ, които отиваха при нея за да получат помощ или утеха. Набра номера ѝ. Скоро от другата страна се чу уморен женски глас:

  • Ало. Кажете- попита Мира;
  • Аз съм, лельо- Тамара. Имам нужда от теб.
  • Добре, ела сега да видим с какво мога да помогна. Ще те  чакам.

Тамара взе якето си и излезе тичешком от апартамента си. Малките прозорчета светеха, а навън бе тъмно. Само пълната луна осветяваше пътя. Едва тогава, качвайки се в колата си, Тамара осъзна колко нелепо е било обаждането ѝ по това време. Загуби представа за времето от ужаса, който ѝ се беше случил.

Скоро колата спря пред една бяла къща в края на града. През спуснатите сиви щори се процеждаше едва забележимо светлина. Тамара слезе от колата и влезе в двора, натисна звънеца, който иззвъня пронизително.  Скоро на вратата се показа възрастна жена с прошарена коса, облечена цялата в черно. На главата си имаше черна забрадка.

  • Влез, моето момиче.- покани я жената.
  • Извинявай за късния час, лельо.- отвърна Тамара.

Влязоха в една мрачна трапезария със стари мебели, седнаха на голяма маса, която бе постлана с плетена покривка. Мира погледна гостенката си изпитателно:

  • Коя е тази жена, която те следва, момиче

Тамара усети как тръпки полазиха цялото ѝ тяло.

  • Коя жена, лельо?- попита Тамара.
  • Една жена в черно, цялата е мокра. Не искам да те плаша, но да знаеш, че тя е демон или вампир, както ние тук му казваме. Вампирясала е понеже преди много време нейният съпруг я е удавил там на езерото в планината. Душата ѝ си е останала на онова място и сега е много ядосана.
  • Моля те, лельо помогни ми да се отърва от нея. Тя уби татко...-изхлипа Тамара.
  • Не съм сигурна дали ще мога да я прогоня от теб. Трябва да действаме веднага. Пръстите ѝ са се впили в сърцето ти. Има нещо, което я задържа тук. То блести на дъното на езерото и я привлича.

Тамара излезе от къщата и се качи в колата и потегли. Точно в този миг усети ледени пръсти да стискат нейните. Черни коси покриха лицето ѝ. Тя вече не чуваше нищо. Потъна в забрава.  В този миг бе отново дете. Там на брега на езерото с баща си гонеха пъстроцветна пеперуда, която полетя над сините води. Усети студът да сковава тялото ѝ. Отвори очи и видя, че се намира в езерото. Тъмната жена стоеше пред нея. Лицето ѝ бе изкриривено от ледена усмивка. Запя с нежен и мелодичен глас. Тамара потъна бавно, загубила способност да се бори. Тялото ѝ не се подчиняваше и тя усещаше как последните глътки възух изпълваха гърдите ѝ. Няколко сълзи се стекоха по бледите ѝ страни.

Видя себе си в черна рокля. Гладаше се в малко старо огледало с махагонен обков, което носеше винаги със себе си. Горделива и самовлюбена, тя знаеше как да получи всичко от мъжете. Усмихна се при спомена за него. Любовта му я оставяше без дъх. За пръв път се чустваше така щастлива. Живееше за осткраднатите мигове- тайни и така страстни я караха да си губи умът, както никой друг. Все още виждаше лицето му, усещаше косите му под ръцете си. Горещото му тяло се притискаше към нейното.

Тогава чу как входната врата се отвори. Влезе спругът ѝ. Без да каже и дума се приближи до нея. Хвана косите ѝ, придърпа я кьм себе си и прошепна в ухото ѝ:

  • Знам какво си направила! Пачавра! Ще си платиш!

Стисна я здраво в прегръдките си и я изнесе навън. Мракът пълзеше над езерото и хладният есенен вятър проникваше през дрехите ѝ, вледеняваше душата ѝ. Той нагази в студените води. Хвърли я в езерото и натисна главата ѝ. Ледена вода нахлу в дробовете ѝ. Усети как животът се изплъзва между пръстите ѝ, неспособна да се бори. Малкото огледало, което стискаше в ръка, се изплъзна от пръстите ѝ. Потъна в мрака на дъното на езерото.

Тамара се пробуди от странния сън. Погледна нагоре и видя луната, която оглеждаше ликът си във водите на прокълнатото езеро. Миг по- късно потъна в тъмнина. Невидима сила я притискаше все по- надолу в черните дълбини. Задържа дъха си и погледна надолу. Там на дъното, видя мъничка светулка, която примигваше едва забележимо. Заплува към заветната светлина. Зарови пръсти в пясъка и напипа нещо твърдо. Измъкна го със сетни сили и тогава невидимата сила, която я задържаше на дъното я освободи от хватката си.

Тамара изплува на повърхността и без да се обръща назад заплува към брега. По петите си усещаше невидимото присъствие на жената от езерото. Щом стъпи на брега, погледна в ръката си и видя малкото огледало, което дамата в черно бе изпуснала. Тамара видя как жената от езерото отчаяно протягаше ръце в опит да се добере до любимата вещ. Взе един камък и коленичи на студения бряг. Сложи огледалото на пясъка и със сетни сили заби острият камък в него. После отново и отново... Черната жена от езерото нададе пронизителен писък. После изчезна във водата. Сля се с безкрайния мрак в недрата на земята.

Тамара се отпусна на брега и се загледа в пълната луна. Някой там ѝ се усмихваше.

  • Обичам те, татко!- прошепна тя.

     

 

 

 

© Дора Нонинска Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??