Независимо от времето, една млада жена, с леко наведена глава и с прибрани коси, разхождаше кучето по близката поляна до блоковете. Не се набиваше на очи, а може би и аз нямаше да я забележа, ако не минавах на връщане от работа по същия този път.

И тази вечер, огряна от лунната светлина, тя замислено гледаше напред, без да вижда минаващите коли и хора... В прикритите черти личеше отминала тревога и обезсърчена младост. Тялото и бе фино, малко слабо, бе загърдена, облечена с яке, но в цялата и фигура имаше сякаш нещо аристократично. Нарекох я ”жената с кученцето” и много ми се искаше да я нарисувам. Отново да взема четките,боите и листовете и да се завърна, там, където изхвърлих ненужното преди време щастие, отричащ и обезверен.

Рисувам, рисувам и рисувам.... Не говорим, а мълчим. Не се познаваме, ала сякаш съм я срещал в сънищата. Тя тича към мен, усмихната и косите и се развяват от силната възбуда... Или е вятърът?... Не!... Ръце в ръце се преплитат... Устни с устни се впиват... Палитра от червено, жълто, зелено, лилаво....

На следващия ден, когато станах, отпивайки от чашата с кафе, видях, че цветовете са потъмнели и червеното се слива с черното, а жълтото прелива като изгарящо слънце...

Зеленото е мръсно- кафяво, а лилавото - има чертите на демонска сила...

Потърках очи, после пак, отново и отново - листът липсваше. А вятърът потропваше по стъклата на прозореца.