РосиДимова (Росица Димова)
103 4571
25.11.2021 г., 22:42 ч.

 Женски съдби - четвърта част 

  Проза » Разкази
975 9 27
Произведение от няколко части « към първа част
8 мин за четене

Една сутрин на развиделяване, когато светлината изпъди мрака, а новият ден, като малко момче скочи в скута на селото, Тяна помоли да извикат Станулица. Усещаше, че земните ѝ дни са преброени.
Остави Делчо двете жени сами в стаята. Едната свита, като изгризана ябълка в леглото, а другата като изваяна от бял мрамор, стоеше над нея.
    - Прости ми, Стануло! Голям грях сторих! Душата ми просеше за малко любов. Ама тя - любовта, не е птица, че да я сложиш в клетка, да и се радваш. Дори да я оковеш в пранги, рано или късно, ще ги счупи. С магия ти отнех мъжа, затуй сега Господ урок ми дава! Тая болка, де ти причиних, само с болка се изкарва. Любов насила не се дава! Делчо винаги твой е бил и твой си остава! - думите  паднаха от устата ѝ, като камъни в кладенец, а ехото кънтеше и се блъскаше в стените на стаята.
Гледаше Станулица тая разкайваща се душа, как пред нея се съблича и гола застава, като мокро врабче, чакаше прошката ѝ, че да се стопли и да хвръкне към небето. Каква сила има Господ, та събира под похлупака на света толкова много и различни души, като врящо гърне с разноцветни бобови зърна. Едни бързо увират, а други - твърди, искат много време и силен огън, че да омекнат.
        - Всички сме просяци на тая земя. Всеки от нас проси и моли за това, което му липсва, ама едно е да просиш, а друго да откраднеш. Дълго се сърдех на съдбата, че бездетна ме остави и отскубна безвреме от утробата  рожбата ми. Гняв раздираше гърдите денем и нощем. Себе си обвинявах, че грях имам и него изкупвам. Вина в Делчо търсех. А тя в тебе била. Ти съюз с черните сили си сключила и на тях душата си си продала. Сега милост дириш, а питаш ли, как такова нещо се прощава!? Има грехове, които само Бог опрощава! Най-трудно прошка се дава, кога в сърцето раната още кърви. Ама аз грях няма  да си туря и такъв товар, като омраза в  душата, няма да нося. То, стореното - сторено! Няма връщане! За туй, от мен простено да ти е! Ама, ти дали ще си простиш!?
Душата е като бразда в нива, каквото посееш, това ще пожънеш. Много мътна бе станала душата на Тяна, нищо добро в нея не покълна, затуй и Господ я прибра, че да се отрезви от лошотията.
        - Това е историята на Станулица, чедо! - завърши разказа си Радулица.
       - Ами Делчо не се ли върна при нея, бабо!? - попита Елена, а очите ѝ горяха от любопитство.
        - Помниш ли как получи белега на коляното си? Кога се учеше да караш колело падна и го удари. Много кървеше. Баща ти те води на лекар да го шият, че дълбока и голяма беше раната. Ти много плака! Болеше те и цял месец куца. Сега боли ли те?
     - Отдавна не боли! Само като го видя се сещам за случката. - усмихна се Елена.
     - Така е и с душевните рани, чедо! Белегът ти напомня за нея, вика спомена, ама болката си е отишла. Животът за Станулица продължи, но любовта повече не кацна на рамото ѝ. Хубава жена беше, сочна и набъбнала, като есенно грозде, ама ялова. Тъй говореха в селото. Делчо ходеше след нея, като ранен лопатар. Кога починаха родителите ѝ и саминка остана, той все около нея беше. Покрива на къщата ѝ да закърпи, дувара да измаже, житото да прибере... Тъй я караха двамата - близки си бяха, ама не се събраха. Кога той се разболя, Станула над него, като лястовица кръжеше и се грижеше. С много нежност и внимание го обграждаше. Мислех си аз, че като оздравее, под един покрив ще се съберат, ама не било писано. Господ и него при себе си прибра. Тогава Станула много плака, с едни такива чисти сълзи, дето плачат само ангелите с тях. Погреба го! А сега тоя нейния гроб дето копае, до неговия стои. Двамата един до друг да легнат. То, кога Бог две души дето се любят събере, няма сила която да ги раздели. Като нишки в черга ги вплита, прилепва ги една към друга, в едно цяло ги превръща. Ако не тук на земята, то там горе ще са заедно, че изтъкана черга трудно се разплита. Виждам, че и тебе нещо те мъчи, Ленко. Души те! Ако не го изкараш и  хвърлиш, душата ти ще изсмучи. Най-мъчно човек себе си опознава. От къде иде и накъде се е запътил. Днес едно иска, утре друго, все бърза. Ама първом в себе си трябва да надникне, сам душата си да съблече и гола да я види. Хайде, сега да лягаме, че Месецът е запалил звездите. Почини си, че кога снагата ти е в покой и духът се лекува.
Легна Елена, а мислите летят като птици, ту към Станулица и Тяна, ту към Радулица. Гласът на баба ѝ звучеше все още в съзнанието ѝ, топъл, като току що изпечена питка, нежен, като пух от новородено пиле, мъдър и твърд, като Балкана. Колко разум и сила имаше в тази крехка старица, каква вяра и упование в Господ таеше. Не знаеше Елена съществува ли Бог или не. Баба ѝ я учеше да стъпва по неговите стъпки, а в училище в атеизъм я възпитаваха. Душата, като някакъв мелез се луташе объркана - нито с атеистите, нито с вярващите. Не знаеше и как молитва към него да отправи, че молитви не бе учила. Затова си измисли своя, за която да се улови, като за въже, кога  падне в ямата на мъката и страха.
    - Моля те, Господи, от сърце и душа ти се моля, с мен да вървиш и пътя ми да осветиш. Прости ми греховете и невежеството и ми дай сила да запазя доброто в себе си. Помогни ми, моля те!... - затворила очи в мрака Елена шепнеше своята молитва.
Бе спала няколко часа, когато Месецът надникна в стаята и осребри стените, погали клепачите ѝ и я събуди. Младото момиче стана от леглото, зави тялото си с едно одеяло и седна до прозореца. Навън се съмваше. Вятърът потропваше по прозорците и си играеше с клоните на дърветата. Глас на куче звънеше в есенното мразовито утро. Отново тревожни мисли натиснаха сърцето ѝ като воденичен камък пшеница. Притискаха и я мачкаха. Спомените нахлуха в главата ѝ.
Запознаха се в университета. Тя бе свита и притеснителна, а той наперен и уверен в себе си. Румен бе градско момче, родителите му партийни членове -  бащата директор на текстилна фабрика, а майката инженер. Два различни свята се сблъскаха. Обичаха се или поне това си мислеше Елена. Представяше си така истинската любов - да отдаде не само душата, но и тялото си на любимия, да станат едно цяло.
Заведе го у дома, запозна го с баща си. Той обаче непрекъснато отлагаше да я срещне със своите родителите. Все имаше някоя причина, която да отдалечава запознанството им - или някой беше болен, или бяха в командировка... До момента, в който разбра, че е бременна. Решиха да се оженят възможно най-бързо, за да не личи бременността ѝ на сватбата, че не се гледаше с добро око на бременни булки.

Елена влезе плахо в огромното антре. Сърцето ѝ се бе свило, в детско юмруче. Един въпрос жилеше мислите ѝ като с отровно жило: "Дали ще ме харесат и ще ме приемат ли? "
Румен я хвана за ръка и я поведе към хола.  Стаята бе осветена от слънчева светлина, която нахлуваше през  прозорците. Едната стена бе закрита с библиотека, в която имаше прилежно наредени книги по големина и цвят. В един голям кожен фотьойл седеше мъж на около петдесет години, с прошарена коса и четеше вестник. Красива и слаба жена, разположена на дивана, пиеше кафе от бял фин порцелан и разлистваше списание.
      - Татко, мамо, искам да ви представя Елена! Моята бъдеща съпруга. Ще се женим! - каза Румен,
След няколко минути мълчание жената се изправи и ядосано се обърна към сина си.
     - Каква булка, за каква сватбата говориш, Румене! Малък си още, имаш да учиш, животът е пред теб. - говореше ядно жената и гледаше право в очите сина си. Към Елена не погледна, сякаш бе невидима.
     - Мамо, чакаме дете! Ще ставате баба и дядо! - опита се да ги омилостиви момчето.
Бащата мълчеше, сякаш думите бяха охлюви  и бавно пълзяха към съзнанието му, но все още не бяха стигнали до него.
В стаята се настани подтискащо мълчание. Въздухът натежа и някаква влага се промъкна в него, натисна го към раменете на Елена. Момичето се сви от тежестта му.
     - Станалото, станало! Като е бременна ще абортира, нито ще е първата, нито последната. Имам връзки. Познавам добър гинеколог. Ще уредим въпроса. Млади сте. Неразумни. Не му е времето за дете и сватба сега. Аз ще уредя всичко. Не се притеснявайте! Ще решим този проблем. - гласът на жената бе студен и режещ.
Бе чувала от баба си, че думите могат да са като чума - да се впият в сърцето и да убият човека и чувствата му. В този миг усети правотата на казаното от нея.
    - Едно дете не е проблем. То е радост и любов! Не искам връзките Ви! Не искам нищо от вас! - гласът на Елена бе пълен с болка, а горчилката напираше да се излее от очите ѝ.
Избяга от дома им, ама от болката не можа да избяга.
След няколко дни, майката на Румен я причака пред университета.
     - Слушай, момиче! Знам, че те блазни да влезеш във фамилия като нашата. Все пак нас всички ни знаят, а ти си никоя - момиче от село! Румен утре заминава да завърши образованието си в Ленинград. А ти! Ако го обичаш - няма да му пречиш. В този плик има пари, а на този лист адреса и телефона на добър гинеколог. Говорила съм с него. Всичко е уредено. Махни това дете, да не ти пречи. Животът е пред теб! Ще срещнеш друг, не си опропастявай бъдещето. А за Румен - забрави!
Елена стоеше като вкаменена, а думите на жената като камъни удряха по душата ѝ. Обърна се и се затича по тротоара. Зад гърба ѝ остана една жена с протегната ръка и с плик в нея.
На другия ден хвана автобуса и потърси спасение от болката при баба си.

 

Следва

» следваща част...

© Росица Димова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Така е, SMooth, има едни майки в името на "доброто" на детето си са готови да стъпчат нечие друго дете. Благодаря ти!
  • Наваксвам си изоставането
    Има едни камбанки, дето като звъннат е хубаво човек да се вслуша в тях, ама то пусто заслепение, любов ли... като те тресне и не мислиш.
    А едни майки орлици, що животи са променили, че и почернили, дума да няма.
    Браво, Роси!
  • Anita 765 (Ани Монева), благодаря!
    Дейка, благодаря! Бях болна и се забавих, но скоро ще пусна и следващата част.
  • Роси, майсторка на перото си. На един дъх го прочетох и чакам с нетърпение следващата част.
  • Използваш изключително въздействащ изказ.
  • Скити, извини ме за късния отговор! Благодаря ти за топлите думи! ❤🍀
  • Роси, това преплитане на две истории една в друга, прави разказа много вълнуващ! И аз съм в очакване на следващата част! А ти си омайница, щом не усещам кога съм стигнала краят! Поздрав, Роси!
  • Благодаря, Мари! Понякога се притеснявам да не съм прекалила много с метафорите, но това ми е слабост. А ти винаги намираш думи с които да ме стимулираш! 🍀❤
    Благодаря за посещението, Костадин!
    Благодаря от сърце, Гюлсер! За мен ти си един страхотен автор и в прозата, и в поезията!🌹
    Кате, благодаря за хубавите думи! 🙂🍀
  • Много въздействащо, образно, интересни сравнения. Имаш свой стил.
    Роси, поздравления за написаното!
  • Прочетеното остави болка в душата ми, Роси. Въздейства написаното от теб, благодаря ти!
  • И аз съм в очакване.Поздрав Роси.
  • Пишеш с разпознаваем, силно емоционален стил, при който метафоричната река на мисълта ти рисува плътни, разноцветни образи и грабва сърцето на читателя! Ако това беше книга, нямаше да затворя кориците ѝ, докато не стигна до последната страница, Роси! Възхищавам ти се, миличка!💕
  • Благодаря, Генек!🙂
  • Краси, радвам се, че те е заинтригува моята героиня! Благодаря!🌹
    Щурче, благодаря за хубавите думи!🌹
    ЕйКей, вече съм на финалната права! Благодаря ти!🙂❤🌹
    Ирка, коментара ти е точно в целта! Благодаря ти!🌹
    Миночка, мислех да е от три части , а то наистина се превърна в цял филм.😀 Благодаря ти!🌹
    Вале, благодаря ти! Историята върви към края си! 🌹
    Лина, много се радвам, че си тук! Благодаря!🌹
    Таня, думите ти означават много от автор като теб!🌹
    Пепи, твоето мнение значи много за мен!❤
    Петър, благодаря ти! Опитвам се да задържа вниманието ви, все още! Но скоро ще съм готова с последната част!
    Вики, благодаря, че следиш! 🌹
    Зиги, много харесвам българските диалекти, толкова са колоритни, но винаги имам едно наум - да не прекалявам много с използването им. Благодаря ти, приятелю!
    Наде, благодаря! За мен ти си талант!🌹
  • Ти си знаеш...
    Натам?
  • Талант си, Роси!
  • Интересно е, Роси! Пъстро, литературно (ах как обичам тия думички и това готино писане), психологическо, драматично, въобще, бравос отвсякъде. Всички са прави под мен. Чакам продължението.
  • Следвам.
  • Роси, изключително вълнуваща част,...спирам до тук.
    Но чакам с нетърпение продълженията
  • ❤️
  • Роси, интересна история, написана с неповторим стил! Рови въглени в душата на героините!
    Поздравления!
  • Браво, Роси! Очаквам продължението.
  • Прекрасно пишеш Роси! Чакам продължението...
  • Роси, сякаш го гледам във филм, всичко оживява пред очите ми, нараства желанието за следващата част. Майстор си.
  • От интересно по-интересно става. Да видим.
    Докато мъжете искрено се забавляват, жените се счупват да зачеват нещастни деца. Един от големите любовни конфузи.
  • Харесвам стила ти. Харесвам, че няма разтягане на локуми. Знаеш какво искаш да кажеш и го казваш изключително добре. Истриите са интересни, образите притежават душевност и вълнуват.
  • На един дъх отново! ..родителите винаги мислят най-доброто за децата си хмм С удоволствие ще посетя отново твоята героиня, Роси.
Предложения
: ??:??