Живият мъртвец
Живият мъртвец
26 декември
Бяла утрин. След тихата нощ на Бъдни Вечер и шумотевицата около Рождество, този ден не обещаваше нищо специално. Той беше началото на петдневната почивка от и за празниците. Всичко беше покрито с бял пухкав сняг, все още неосквернен от автомобилни гуми и човешки стъпки. Слънцето се забавляваше с някаква странна игра между него и облаците и при всяка точка, която отбелязваше, няколко от лъчите му пробиваха нежната пелена на съперниците и снегът искреше със загадъчна светлина.
Наблюдавах целия този спектакъл през прозореца на топлата си, уютна стая. Бях седнала по турски в стария люлеещ се стол, който като че ли, само аз харесвах. Бях придърпала памучното одеяло с весели шарки – подарък за Рождество – върху краката си. В ръката си държах чаша кафе – горчиво и с малко мляко. На масичката до мен бяха лаптопът, мобилният ми телефон, пепелник и цигари. В този момент се чувствах спокойна и щастлива. Нямах ангажименти към никого и времето ми принадлежеше. Точно така си бях представяла началото на пет-дневната си ваканция.
Тогава скайпът се обади. Имах лошия навик да го оставям на режим “Invisible”. Единственият плюс от това беше, че не се налагаше да отговарям. След пет минути мобилният ми телефон ме стресна с продължително звънене. Погледнах – скрит номер. Ето защо направих единственото нещо, за което имах желание – изключих и скайпа, и телефона и се облегнах на стола. Придърпах лаптопа на краката си и отворих нов Word-Document. Набрах няколко изречения, които щяха да бъдат началото на нов разказ. После станах бавно и буквално влачех краката си по пода към банята. Просто ми харесва този шум, а и съседите под нас бяха заминали, така че нямаше да обезпокоя никого.
След около час бях готова да изляза на разходка в парка – компромисен вариант за близост с природата сред цивилизацията. Слязох пеша от шестия етаж – без обичайните си токчета се чувствах, сякаш мога да полетя. Тъкмо затварях входната врата и бях готова да вдишам дълбоко от зимния въздух, когато бях стресната от мъжки глас:
- Защо не отговаряш? Забрави ли ме?
Независимо от лекия уплах, огледах мъжа с учудване. Висока, леко прегърбена фигура, стиснати в юмруци ръце, тъмни очила. Погледнах въпросително. Тогава мъжът свали очилата си и ме погледна, като се усмихваше. Та това беше просто един възрастен мъж, а пламъчето в очите му беше същото като у други мъже, които бях срещала. Мой приятел от гимназията го наричаше „зле прикрито желание”.
- Да, забравила си ме, а през всичките тези години аз не спрях да мисля за теб. Бях загубил следите ти по време на краткотрайния ти брак, но после отново те намерих.
- Дали не ме бъркате с някого? – попитах, без самата аз да вярвах в това.
- Не, Котарано...
Кръвта нахлу в главата ми. Щях да припадна. Само един човек ме беше наричал с това идиотско прозвище, но той беше мъртъв. Аз бях на погребението му... Господи! Затвореният ковчег – това е било. Колко време, измерено във фатални за живота ми събития, ми беше коствало да го забравя! Сега, когато най-после бях овладяла живота си, той се появяваше отново.
(следва)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Весислава Савова Всички права запазени
Благодаря ти за хубавите думи, ласкаеш ме, но и задължаваш. Поздрави.
