10.11.2021 г., 20:02 ч.

Живот в друг свят 

  Проза » Разкази
380 1 0
3 мин за четене

      Той вървеше винаги с наведена глава, като че ли търсеше нещо по земята , върху която стъпваше.Когато се случеше да размени някоя дума с познат, и него не поглеждаше в очите. С годините хората, с които общуваше, се променяха, остаряваха, затваряха се в себе си или си отиваха от този свят.Променяше се и той по-бързо, отколкото му се искаше. Прие случващото се като нещо неизбежно. Сезоните се сменяха и времето неумолимо следваше своя ход.Във вечно наведената му глава бушуваха мисли за не извървени пътища и несбъднати мечти. Тъй желаното сближаване със сродна душа му изглеждаше като пътека по стръмен баир. Как да го изкачиш на един дъх? Истинските приятелства и любовта се срещат рядко и струват скъпо, защото сърцето си има свои правила. Блазни те да стигнеш такъв връх, а той е все недостъпен. Безизходицата го следваше като сянка, докато реши да не се обръща назад, а да литне със спасителните криле на надеждата към бъдещето, защото, казваше си ,щастието да се сближиш с някого и да го заобичаш, е по-скоро стремеж и очакване , отколкото реалност. Политаше, кой знае защо, в една и съща посока - към гората под хълмовете и синьото небе, където тишината се пробужда, за да се чуе песента на вятъра във върховете на дърветата. Там намираше спокойствие и странно спасение в безлюдността.

     Една привечер, когато слънцето се провлачи по върховете на дърветата и падна зад планината, срещна дива котка, която не побягна. Недоверчивата самотница и човекът самотник стояха дълго неподвижни с вперени един в друг очи.Почувства с пресъхнала уста, че му е тревожно и хубаво. За първи път гледаше не в земята, а в нечии очи. От усоите още се чуваха подвикванията на дървосекачите и на сойките, които ги сподиряха.Вятърът и той припяваше нежно отгоре.Човекът с повдигнатата глава и котката с жълтите очи на хищник продължаваха да се гледат, сякаш всеки искаше да прозре добронамереността на другия, отвъд видимото.Помисли си , че той и тя търсеха най-трудното , което в човешкия свят наричат доверие.

     Нещо се случи в тази привечер, но той и дивата започнаха да се срещат всеки ден, по едно и също време, на едно и също място.Той помахваше с ръка за поздрави и казваше здравей на приятелката си, а тя отвръщаше с помръдване на опашката и гърлест котешки призив. Обичайната среща бе кратка , но винаги вълнуваща за двамата, защото се гледаха като влюбени. После всеки тръгваше по пътя си до срещата на следващия ден.

     След време на човека му хрумна да пише писма на дивата си приятелка. Всъщност искаше да сподели мислите си , които го вълнуваха при срещите и очакването им. Дълго умуваше и белите листи оставаха понякога непокътнати, но намерението , не толкова написаното, беше толкова силно и хубаво, като желано очакване на нещо много важно и съдбоносно. Вечер фантазията му се развихряше и щастливият човек беше дори измислил как да изпраща писмата на приятелката си.Намеренията и вълненията около писането и срещите бяха тъй привлекателни и тъй очаквани, че на този, чиято глава беше някога наведена, въобще не му минаваше през ум, че да се живее в друг свят, е нещо нереално, налудничево или само красив сън.

      Не очакваното се случи през един ведър зимен ден, когато от боровете се сипеше снежен прах и те изглеждаха като сребърни, а под нозете ледената корица хрускаше приятно.Вслушваше се във вятъра горе и си мислеше за нея. Разговаряха мълчаливо и това беше достатъчно и прекрасно, а щастието от общуването - несравнимо с нищо от миналия живот. Най-после стигна до мястото , точно в установеното време. Не повярва на очите си. По рехавия сняг нямаше следи. Зачака с пресъхнало гърло. Времето летеше. Дивата я нямаше. Започна да потъва все повече в тишината, която отекваше в главата му като непоносим грохот. От много време не беше навеждал глава и усети, че го обгръща тъмнина. Всъщност беше затворил очите си и се препъна. Падна по лице, удари се лошо и осъзна истината. Почувства се слаб и безпомощен. Искаше му се в този миг някой да го подхване под мишниците и да го изправи.

     Тръгна си, залитайки като болно куче. Помисли си за утеха , че обратният път е пак път. Заповтаря си машинално, че вечното не е хубаво.

     Времето - разлюляно и разглобено, както винаги безразлично към тежненията на човеците, притъпи болката. Останаха не написаните писма и нежният копнеж по романтичната любов, която прилича на спяща котка. Тя може всеки миг да се пробуди и магията да се развали.

© Jordan Kalaykov Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??