В стаята се процеждаше малко златиста светлинка от притворения прозорец, осветяваща малка част от стаята... Но и тя не носеше надежда, а по-скоро завист към останалия свят, нехаещ за нейната болка! Навън всичко бе толкова щастливо - птичките пееха, дърветата се зеленееха, а хората, забързани в своето ежедневие, я подминаваха!
Тя пушеше и се замисли, че животът й е именно като тази цигара - къс и много бързо изгарящ, а след него ще остане просто пепел, която вятърът ще отвее и дори и следа няма да остави...! Тогава какъв бе смисълът да живее? Отговорът на този въпрос й се губеше... Може би щеше да го намери с времето? А дали?
Имаше толкова много въпроси, а нямаше кой да й даде нужните отговори...
Луташе се, луташе се и достигаше пак до най-измъчващия въпрос.
Задаваше си го, блъскаше главата си в мисли да намери решение, но виждаше, че е направила каквото е могла, че сега нищо не зависеше от нея и й остава само да чака. Знаеше, че чакането ще е вечно, защото отговорът нямаше да дойде. От ...