Жребец в кухнята

     Този човек беше харесван от всички. Поздравяваше учтиво. Винаги усмихнат, обръснат, изгладен. Помагаше на възрастните в трамвая. Отстъпваше мястото си, въпреки че не беше млад. Кавалер.

     – Много неприятен тип! – говореха за него онези единици, които не го харесваха. – Прилича на влечуго.

     – На мен пък ми прилича на мазен плужек. Но си прав, доста е неприятен – съгласяваше се друг от същия отбор.

     Но в интерес на истината (защото и истината има интереси!) този отбор отброяваше двама-трима души. Освен че бяха малцинство, те почти никого не харесваха, не само въпросния господин. Така че тяхното мнение не тежеше много.

     Ето, чуйте другите, които говореха един през друг:

     – Прекрасен е!

     – И как ухае!

     – Блазе на жена му!

     – И на любовницата му!

     – И на децата му...

     – И на домашните му любимци!

     Голяма хвалба, голямо нещо.

     Никой не знаеше точно в кой вход живее, но знаеха блока. Този блок беше най-представителният в квартала. Не беше саниран по новите програми, дето щипят пари от европейски фондове, но вероятно по тази причина стоеше като импозантен и напълно запазен красавец – хубава тухлена зидария с промазана мазилка отвън, която щеше да издържи поне още петдесет години.

     Знаеха за блока, знаеха и за приятния, красив, елегантен, възпитан, учтив и изключително възпитан мъж, който живееше в него. Знаеха и това, че един ден ще се говори за техния квартал като за място, където е роден този съществен човек. И барелеф ще има, това е ясно като бял ден.

     Само едно не можеха да знаят. Нямаше и как, защото не бяха в състояние да чуят този разговор:

     – Той никога не ми оставя пари, мамо – плачеше младата жена на рамото на майка си. Бяха седнали в тясна кухня, зле обзаведена, със стара печка и плочки, които някога са били бели. – Едва ми стигат да пазарувам. А и той не яде всичко. Всеки ден месо. И различно да е.

     – Аз ще ти помагам. Няма страшно – успокояваше я майка ѝ. Нямаше вид на човек, който може да помага на когото и да било.

     – Но ти самата си в нужда! Не говори така. Не бива да имам надежда.

     – Че закъде сме без надежда? Виж детето – расте с дни, не с години.

     Детето щъкаше насам-натам из апартамента и очевидно беше яхнало невидим кон, защото галопираше, пръхтеше и цвилеше отвреме-навреме.

     – И за него съм притеснена. Знаеш ли колко силно го удря понякога? Ще му причини нещо лошо. И без причина. Ядосат го нещо в службата и на детето си го изкарва. По-добре мен да ме бие. Не него.

     – Ти само лошото мислиш. Баща му е. Защо трябва да бие?

     – И какво от това, че му е баща? Държи се, сякаш му е чуждо. Само за себе си мисли. Не мога да повярвам. Боже, къде ми бяха очите...

     Майката въздъхна тежко. Изчерпаха ѝ се силите да я успокоява. А и не знаеше вече как.

     – За него, щерко, всички говорят само хубаво – издума. – И млади, и стари. И бедни, и богати. Да се неначуди човек. Не го познават, а го хвалят.

     – И ти ли си забелязала значи. А аз това отдавна го знам. Гледам никой да не разбере, че съм му жена, на прислужница приличам. Ние никъде не ходим заедно, открай време. Кърпя дрехите – и моите, и на детето. А той ходи по магазините като манекен. Като банкер се облича. „Такава ми е работата!” – все така казва. А аз така и не разбрах досега какво работи.

     – Коцкар е мъжът ти. Такъв си беше още когато се оженихте.

     Жената пак се разплака – тихо, безнадеждно, скришом, да не я види детето. И майката се просълзи.

     – Дайте лукче на коня! – изкомандва детето и конят му изцвили в коридора. Влезе на тръс в кухнята, взе едно лукче от масата, изобщо не погледна двете тъжни жени и чевръсто се върна на манежа в хола, за да тренира невидимия си жребец.

     А жребецът наистина беше хубав. И силен. Скоро, по-скоро от една надежда време, момчето щеше да препуска през годините с него. И майка си щеше да вземе. И щяха бъдат щастливи. Без съпруг и без баща. Без този, когото всички щяха още да обичат и да се чудят на съпругата и на сина му, че са го изоставили. Ще се чудят, ще злословят. А някои дори ще се надяват, че такъв мъж няма как да остане дълго време сам. И не бива.

     От онези, които не го харесваха, щяха да останат живи само двама. Отборът съвсем се смаляваше.

     – Тоя плужек колкото по-стар става, толкова по-мазен изглежда – негодуваше единият.

     – На мен пък ми прилича на влечуго – възразяваше другият без желание за спор; просто изразяваше наблюденията си. –  Много неприятен тип. Всички го харесват. Значи за нищо не става.

     Мина още време и в отбора остана само един. Излизаше в хубаво време, влачеше нозете в градинките и си помагаше усърдно с бастун. Мяркаше понякога коцкара – все същия мазник си беше, но и той много остарял. „Май беше прав колегата – говореше си, – повече на плужек мяза. Сигурно се маже с олио. Или с грес.” Трябва да го е загледал по-дълго, отколкото трябва, защото плужекът усети погледа му и най-сетне го заговори – след толкова много години:

     – Какво ме зяпаш бе, дъртак? – Не беше нито учтив, нито галантен, нито възпитан. – Да не си търсиш боя?

     – Чудя се дали те познавам – отговори дядото. – Ти не беше ли тоя, дето всички го харесват?

     – Аз съм, разбира се. – Усмихна се и заглади по навик оредялата си боядисана коса. – А ти не беше ли от онези, които не ме харесват? Яхнал си бастуна като жребец. Ха-ха! Юнак!

     Сведе глава дядото. Мислеше да не отговаря, но оня продължаваше да го предизвиква:

     – И кой кого победи накрая? Май измряхте всички, които не ме харесвате, а?

     – Всеки се спасява, кой както може – съгласи се неохотно старецът. – Всички яхнахме жребците и побягнахме. От теб. И от такива като теб.