Кафенето и Магазинът

         Витрините на Кафенето и Магазина  се вторачваха една в друга, и нямаше начин да не е така – разположени един срещу друг от двете страни на тихата квартална улица, бяха обречени на това.

         През деня Магазинът се заливаше от смях, грейваше от цветовете на плодове и зеленчуци, крещеше с големите шарени етикети, закачени на касетките, подвикваше с ярките цветя в наредените отпред саксии. Кафенето се подсмихваше мълчаливо и малко свенливо се опитваше да оправдае своята загадъчност зад леко затъмнените стъкла .

         Вечер разменяха ролите си. Магазинът притихваше, затваряше цветовете в себе си, а Кафенето грейваше с неонова реклама и светлини, които задраскваха дневната му свенливост и изкарваха навън вътрешното му Аз.

         В часовете, когато нямаше клиенти Стопанката на Магазина се забавляваше, като наблюдаваше Посетителите на Кафенето и им измисляше разни имена. Най-набиващи се в очи бяха онези, която тя обобщи с леко подигравателното “Постоянното присъствие” – отбор ергени на средна възраст, първа, втора, трета употреба. Сутрин, когато отиваше на работа те вече бяха там, пиеха мълчаливо кафето си, четяха вестници, бистреха политиката, оглеждаха я, докато подреждаше навън касетките. След около час-два кафените чаши изчезваха от масата и на тяхно място се настаняваше водката и тук-таме някое безалкохолно. Разотиваха се около обяд. В късния следобед, един по един отново заемаха местата си, поръчваха си дежурната водка и цяла вечер продължаваха безкрайния си разговор.

         Не спираха да коментират и одумват Стопанката на Магазина. Един-два пъти на ден тя пресичаше улицата с бързи отмерени крачки, стиснала в шепа точни пари, отваряше рязко вратата на Кафенето, отиваше до бара, оставяше парите и излизаше навън, за да може да наблюдава магазина, докато барманката приготви кафето й. Дори тогава не спираха да говорят и да подмятат закачки. Не го правеха по мъжки директно, а махлянската говореха в трето лице. Правеше се, че не разбира, но знаеше, че ако реши, може да бъде с когото пожелае от тях.

 Когато мъкнеше тежките каси и кашони те я наблюдаваха, изпльокваха по някоя плоска приказка от рода на “колко са работливи българките”. Никога, нито един от тях не предложи да ù помогне.

- Дай ми домати за салата, ама от най-хубавите.

Гледаше я втренчено с воднистите си, безцветни очи. “Влечугото”, така го наричаше и не само заради сивия, безизразен поглед, а и заради походката му – придвижваше се с разплути крачки и гърчещо приплъзване, и не само когато беше пиян... Докато му връщаше рестото, той бавно и старателно завързваше найлоновата торбичка, след това наниза дръжките на торбата на китката си и прибра рестото. На учудения ù поглед отговори смутено:

- Ами аз, така... да не се разпилеят... Ще отида да пия едно-две отсреща, ама даже и да се напия, като са вързани така, няма да ги изгубя.

Тъжно се усмихна в себе си. Знаеше, че рядко греши в преценка за хората, но когато ù се случеше да се потвърди по такъв начин ù ставаше неприятно. ”Мразя се, че съм познала” си мислеше в такива моменти...

“Овчарското куче” беше различен. Внушаваше някаква, макар и крехка, сигурност. Излъчваше желание да го помолиш да ти помогне. Шегите му бяха хапливи и солени, самоиронизираше се почти без задръжки, обаче неговото уж безадресно говорене в трето лице я вбесяваше. “Лай, лай, то и твоето си стои” присмиваше му се в себе си.

“Чопър”  най отпред носеше маската на безобиден отворко, зад нея прозираше циничния егоист, а още по назад много старателно прикривана почти детскa беззащитност и болезнена самотност.

“Сфинкса” не че приличаше на сфинкс, но лицето му беше застинало в маска на безизразност. Безизразно с оная тренирана безизразност, присъща на някои професии, демонстративна безизразност, говореща сама по себе си “Толкова съм печен, че сам си се кефя”...

Останалите от компанията също бяха щедро надарени с най-различни прозвища – беззлобно-хапливи и закачливи...

След десетте часа в магазина, вече едва стоеше на краката си, а до времето за затваряне имаше още два, след това поне още половин – прибиране и подреждане на стоката, дневните сметки ..... Влезе в склада и се зае да подрежда празните касетки. След минутка вратата на магазина се отвори рязко. Надникна видя Барманката от Кафенето. Младата жената не беше на себе си – плачеше силно .....

-         Какво става?

-         Онзи пак се разбесня!

Нямаше нужда да пита кой е – «Влечугото». Барманката вече няколко пъти ù беше разказвала, как я обижда, като се напие. Явно тоя път беше се олял изцяло...

-         Не се тревожи, не трябва да му обръщаш внимание!

-         Нарече ме... Ругае като побеснял, а дори не съм го предизвикала.

-         Знам мила, не трябва да му обръщай внимание.

Откъм улицата се чуха гласове. Погледна към Кафенето – цялото «Постоянно присъствие» се беше изнесло на тротоара и следваше с поглед «Влечугото», който с пиянски залитания преодоля стъпалата на Магазина и влезе вътре, продължавайки да обижда и ругае Барманката. Стопанката на Магазина погледна отново навън – само един от сеирджиите беше пресякъл улицата, но стоеше на ''безопасно'' разстояние от магазина, другите оживено коментираха на отсрещния тротоар. «Яснооо, никой от тях няма да се мръдне. Мамка му! Мразя, когато се налага да се правя на мъжко момиче, а с тая пияна тиква няма как да се стане по друг начин.» Застана между пияния и Барманката.

-         Затворено е!

-         Не ми говори така, ма! Що си прибрала тая тук...?

-         Не ти влиза в работата. Казвам ти – затворено е...

-         Ти не можеш да ма гониш, ма, т'ва тук е магазин.

-         Т'ва тук е моят магазин, аре чупка... докато не съм те изритала...

-         Млъкни ма, курво!

-         Курва ше викаш на жена си вкъщи – ясна ли съм.

-         Ми аз нямам жена, ма!

-         Ми няма и да имаш -  коя ли ще те изтърпи. Изчезвай!

-         Ти що ма пъдиш? – замахна да я удари.

-         Слушай бе, влечуго, изнасяй си задника, докато не съм го сритала  - посегна и го избута към вратата – и побързай, че ако те засиля по стълбите, ония сеирджии на парчета ще те събират... – избута го, колкото да може да затвори вратата след него...

«Влечугото» изпълзя няколкото стъпала, застана на тротоара, постоя малко така и се закандилка надолу по улицата. През цялото време ръсеше ругатни и псувни. Стопанката на Магазина излезе, изстреля към сеирджиите «Благодаря за подкрепата, момчета!» и се върна обратно вътре. «Постоянното присъствие» гузно изпрати с погледи «Влечугото» и се прибра в Кафенето.

Стопанката на магазина ядно продължи да подрежда касетките в склада. Сега, останала сама, се разтрепера и външно, ръцете не я слушаха, краката не я държаха. Приседна на един кашон. «Добре, че няма клиенти» През цялото време на разправията всичко в нея трепереше, но успя да не се ''издаде''. Сега като отмина ''бурята'' всичко се изля навън – сви глава между коленете и захлипа – отначало съвсем тихичко, след това... идеше ù да вие...

На другия ден «Влечугото» взлезе в Кафенето с обичайната си флегматична походка. Ясно беше, че не помни случката. «Постоянното присъствие» с охота му заразказваха... След няколко минути той се изниза от Кафенето, пресече Улицата и застана до витрината на Магазина. Изчака Стопанката да погледне към него, стегнато тракна с токове и отривисто  отдаде чест, след това се поклони и се върна в Кафенето...

Минаха няколко седмици, до деня, в който Един от “Постоянното присъствие” застана с питащ поглед на пътя ù. Тя знаеше, че това рано или късно ще се случи и го очакваше. “Закъсня, миличък... или може би не... ако беше избързал с няколко седмици, щях да сгреша.” Любезно, но категорично отхвърли поканата му за среща, не можеше да забрави как се забавляваше с приятелите си, докато наблюдаваше през улицата грозния пиянски скандал. “Благодаря! Не излизам с жени!”

Витрините на Кафенето и Магазина все така се вторачваха една в друга -  бяха обречени на това.

----------------------------------------------------------------------------------------

www.spiritofburgas.web244.com