Как да направим хората по-добри

Вратата на апартамента се открехна и Добринко Карабатаков подаде предпазливо нос. Не беше плащал входната си такса три месеца и задължението му бе нараснало на цели седем лева и осемдесет стотинки. За съжаление в джоба на Добринко не се намираха никакви седем и осемдесет, а касиерката Грабева го беше погнала като нередовен платец.

Първо тя го причака на входа и го наруга, наричайки го измамник, нечестивец и непрокопсаник и никак не беше любезна. Така викаше, че малкият скандал стана достояние на всички непознати нему хора от входа.

После Добринко замина с родителите си на вилата, а Грабева съвсем подло закачи на вратата му бележка: „Кучето ви мирише”. Този гнъсен надпис вися няколко дни за сведение на съседите от кооперацията. Когато се върна, на Добринко му стана много криво, че някой е нарекъл кучето му – малка пухкава топка на няколко месеца – миризливо, след като то, горкото, дори не беше там. Вярно, че беше улична превъзходна, намерено и спечелено с едно кюфте, но Добринко беше много усърден и събираше козинката, акитата и пѝша му съвестно, докато малкият разбойник все още изработваше навиците си. Затова отчете бележката като лична нападка от злия цербер Грабева.

 До пенсията на Добринко оставаха още две седмици и той реши да запази присъствие на духа, а в името на добросъседските отношения внимаваше кога излиза и влиза вкъщи.

Само че днес имаше малшанс. Тъкмо слезе на първия етаж и насреща му изскочи Грабева. Явно го дебнеше. Не ѝ беше трудно да го прави, тъй като живееше в апартамента под неговия.

– Докога ще Ви чакам да си платите тези седем и осемдесет. Не ви ли е срам да живеете на гърба на почтените си съседи, които всеки месец заплащат таксата си от два и шестдесет. А вие? Вие не… Измамник, такъв!

– Ама, аз ви обясних. Нов съм и не знаех нито колко е таксата, нито на кого да заплатя. Сега за съжаление не разполагам с необходимите средства, но щом получа пенсия, веднага ще се издължа.

– Знам Ви аз как ще се издължите! Както сте  го направили миналия и по-миналия месец. Безотговорен тип, такъв! Дори родителите Ви ме предупредиха да Ви наглеждам, защото и те знаят какъв сте.

– Така ли? Родителите ми? – объркано рече Добринко. – Може би защото съм прекарал инфаркт и не е полезно да се вълнувам. Не знаех, че точно Вие ще ме наглеждате…

– Ами, инфаркт. Вижте се – здрав, прав мъж, а само хленчите. Идѐте да работите, вместо да се шляете по цял ден…

– Но аз не се шляя. Аз съм писател. И пенсионер… А заради болестта си не трябва да се вълнувам, затова престанѐте с нападките. Ще си платя след две седмици. Довиждане!

– Лъжец! Мерзавец! И защо сте в този апартамент? Там живееше един висок рус мъж с котарак.

– Моля? Този апартамент беше на дядо ми. Аз, аз…

– Вие не сте високият рус мъж с котарака – завърши троснато Грабева и заканително размаха юмрук. – Вие имате куче.

Добринко се почувства още по-ужасно. Не само го обидиха, тормозиха, но и не зачитаха правото му на собственост. Той вдигна глава и пое в неизвестна посока…

И ето, днес вратата на апартамента се открехна и Добринко Карабатаков подаде предпазливо нос. Отиваше на премиера в литературния клуб „Перо и вино” и не искаше да разваля вечерта си с разправии.

С леки котешки стъпки той се промъкна по стълбите и тъкмо когато си отдъхна, че на площадката на първия етаж няма никой, входната врата на Грабева се отвори и сякаш от засада изскочи самата тя. Сърцето на Добринко заби бързо, кръвта нахлу в слепоочията му и той отстъпи крачка назад. За негова радост този път портиерката студено го игнорира – бързаше да влезе в съседния апартамент – на Додови.

 Добринко се прекръсти, бръкна в чантата си и срьчно сложи под езика си едно успокоително. После още едно и чак тогава продължи смело напред.

Три дни никой не го безпокои.  Чак на четвъртия ден срещна Грабева, но щом го видя, тя се извърна и някак страхливо шмугна се в апартамента си.

На петия – на вратата се позвъни. Добринко погледна предпазливо през шпионката. Търсеше го мъж около 40-те, разчорлен и небръснат. Добринко сложи веригата от вътрешната страна на вратата и я открехна. Независимо от заплашителния си вид, онзи го поздрави учтиво:

 – Добър ден! Аз съм синът на Грабева от първия етаж.

– А! – учуди се Добринко. – Здравейте. Аз съм Добринко Карабатаков. Пак ли за тези портиерски? Казах на майка Ви…

– Знам какво си казал – грубо го прекъсна мъжът. – Заплашил си я с нож, че ще я… Хм! Такова….

– Моля? – ококори се Добринко. – Какво такова?...

– Ами преди пет вечери, късно през нощта, когато се е прибирала от съседката Додова, си я срещнал на стълбищната площадка и когато тя пак повдигнала въпроса за портиерските, си я заплашил с нож…

– Аз?… Ама какъв нож?

– Аз знам, че майка ми е досадна и обича да тормози хората с портиерските. Но не така. Ще ѝ докараш някой инфаркт с тия ножове, бе! Не я плашѝ така!…

– Инфаркт! Аз съм с инфаркт. И не вадя ножове на хората. Аз съм Добринко Карабатаков.

– А така, Карабатаков. Забъркал си малък батак. Засега няма да подаваме оплакване в полицията. Но да си платиш портиерските.

– Обяснил съм на майка Ви. Веднага щом взема пенсия. Нов съм и не знаех къде и на кого да платя.

– Браво! Т.е. всъщност – зашепна съзаклятнически той – аз съм тук по друг повод. Голямо благодаря, братò. Най-сетне някой да сложи майка ми на мястото ѝ. Отрезвил си я. От пет дни е сякаш друг човек. По цял ден виси в църквата. Моли се на Бог да бъде по-добра с хората… Добринко, Добринко! Цяло чудо си сторил, Добринко!

После синът махна с ръка за довиждане и бързо слезе по стълбите.

Добринко гледаше още по-ококорен. Че забъркваше каши от малък с добротата си, това беше световноизвестен факт. Но че с лошотия можеше да направи хората по-добри…

Той внимателно затвори вратата и се запъти към спалнята. Преди пет дни… Какво прави преди пет дни? Беше на сбирка на литературния клуб „Перо и вино”. Преди да стигне пи едно-две успокоителни. После, на премиерата на сборника с разкази – две-три чаши червено вино. А когато наближи входа, отново взе успокоителни, за да тушира обхваналата го паник атака. После… после не си спомняше нищо.

 Добринко потърси с поглед сборника. Книгата лежеше на малката масичка в ъгъла, а до нея се пъчеше отворено швейцарското ножче, с което беше отварял бутилките на премиерата.