Как Мичка Симпатичка срещна любовта и тутакси я загуби 

  Този път не тичаше по брега. И защо ли да тича? Разхождаше се бавно, почти вяло. Краката ù затъваха в хладния пясък, раницата на гърба ù беше олекнала, с една резервна връзка за маратонки по-малко – беше изгубила другата по пътя към къщата за гости снощи.

  „И как се губи връзка, която е още на обувката ти? Това само на мен може да ми се случи!“, мислеше си печално Мичка и оглеждаше смръщеното, набръчкано като чанта мачкан лак море и недружелюбното, започнало да порозовява като прясно нанесен руж небе над него. –  И розовото може да е недружелюбно! Кой е казал, че разсъмването винаги е весело? Понякога хич не е. И само аз мога да джогингувам през зимата на плажа, с раница мухослонка на гърба! Но трябва да я намеря! На всяка цена!“

  Имаше предвид риндата, разбира се. Заради нея беше излязла толкова рано.

  „Защото нямам нужда да дишам йодни пари. Не съм радиоактивна!“. Настроението ù, след вчерашния губиден, беше под нулата и продължаваше да се смразява. След сутрешното половинчасово плуване в закрития басейн на къщата се чувстваше освежена, но и раздразнена. В квартирата ù имаше всичко – дори  работеща микровълнова печка в кухнята, с подигравателно сияеща над нея здрава електрическа крушка, покрита с кокетен розов абажур. Мичка Песимистичка беше започнала да подава рога, дълго време потискана и скучаеща дълбоко в мислите на нашата героиня –  копнееше най-сетне да излезе на въздух и да се разходи из романтичните, скорострелни улици на Бургас.

  „Карат като полудели и в най-тесните и тихи улички. Още малко, и ще те отнесат! Виж, ние в Хасково живеем по-спокойно. Само че микровълновите ни печки се повреждат! А тия украинци, ако не смятаме войната, си живеят направо царски! Обаче няма как да не я смятаме. Това си е минус. Голям, тлъст, маскировъчнозелен, взривоопасен минус! Аз обаче трябва да прочета пак оня странен надпис! Вчера не успях да кажа на полицая. И по-добре! Има някаква загадка и ще се опитам първо да я реша сама, пък после ще видим!“

  Риндата си беше там, на няколко метра от храста, който си бе отбелязала за ориентир. Обаче вече не беше зарита в пясъка. Един левент с бронзови къдрици под черната барета и бронзов тен под маскировъчните дрехи я беше изровил и сега, клекнал до храста,  усърдно чегърташе нещо върху повърхността ù с лъскавото си джобно ножче.

  Мичка примигна от слънчевите зайчета, които ножчето хвърляше, а после неочаквано кихна. Къдрокосият Посейдон се стресна, изпусна риндата и скочи на крака.

  „Майко мила! Джейсън Момоа ряпа да яде!“, възкликна мислено Мичка и се залюбува на играещите под запретнатите ръкави мускули и на идеалния му торс с гръден кош като на мотоциклет.

  „А краката му! Мили Боже“. Мичка сподави възгласа си на възхищение и смутено заби поглед в пясъка. „Зяпам като кифла. Мичке, стегни се! Това е просто някакъв развейпрах с външност на Мистър свят и бог Арес едновременно.  И пишеше на риндата ми. Защо?“

  Мъжът обаче вече беше захвърлил камбаната в пясъка и бавно отстъпваше към морето.

  „Не, не, не!“, помисли си панически Мичка. „Чакай, чакай, чакай! Не може да си тръгнеш просто така!“

  Можеше! Но внезапно от морето се чу звук на мелодия – толкова не на място  и толкова не в синхрон със сегашното настроение на Мичка, че тя изтръпна. Песента беше войнствена, тържествена и безапелационна. И идваше от страховитата подводница, която изплува и се насочваше с бясна скорост към брега.

  „Маршът ‘Варшавянка’!“, позна песента Мичка. „На полски! А подводницата е рускаа! Къде гледа  смелата ни брегова охрана?“

  Ще попиташ пак, драги читателю, как нашата героиня успя да познае, че подводницата е руска, а не полска? Този път отговорът е много прост: на корпуса с огромни кирилски букви беше изписано името ù. Ако беше полска, надписът щеше да е на латиница, нали? Пък и руският флаг на носа не оставяше място за съмнение. А защо песента звучеше на полски? Ами заради авторското право! Руснаците бяха издирили наследници на авторите на песента и не искаха да си имат неприятности с международното законодателство, което не им беше попречило да си причинят неприятности с широкомащабни военни операции в Украйна. Но много скоро нямаше вече да им пука и за авторските права и щяха да нарекат това „санкции“.

  И така, от руската подводница със звучаща полска „Варшавянка“ изскочиха няколко главорези /руски, от морското подразделение на групата „Вагнер“*, но при това не прозвучаха оперите му /на Рихард Вагнер, разбира се/, въпреки че можеше да бъдат издирени и негови наследници, този път в Германия, а пък Вагнер беше любимият композитор на Хитлер и защо, по дяволите денацифициращите демилитаризиращи милитаристични групи трябваше да бъдат кръщавани с подобни имена, не е ясно, но това вече е прекалено отклонение от темата за авторката, незапозната в детайли с разпоредбите за авторското право/.

  Мичка само успя да различи надписа на джоба на левента, когото морето и бабаитите на „Вагнер“ вече мъкнеха към подводницата. Там, на това кокетно джобче, лежащо мирно и щастливо върху мускулестата загоряла гръд на украинския Посейдон, с жълто-сини копринени конци беше извезано: Игор Коханчук**.

  „Значи така се казва!“, помисли си замечтано Мичка. „Дори името му напомня за любов. Ах!“

  – Душа моя! – провикна се през това време левентът. – Прочети надпис на риндата. Там написал все!

  – Не верь ему, голубушка! – изсмя се единият от подводничарите, който изглежда им беше командир. – Врут они все, актеры гребаные! Купит тебя эта дрянь, как дрон бракованный, а потом продаст, и глазом не моргнув!***

   Групичката махна за сбогом на Мичка, нагази в морето и преди тя да успее да мигне, повърхността на водата отново беше гладка и спокойна, а от подводницата нямаше и следа. Както и от пленения украински богатир.

  Мичка изплака една горчива сълза и отърси пясъка от злополучната ринда. На нея с кривуличещ почерк беше ситно изписано дълго послание. Имаше изчегъртани букви дори от вътрешната страна на камбаната. Посланието беше следното:

  „Скъпа моя Мичка! Ти не познава мен, но аз теб – да. Аз видял теб на брега с твое великолепно тяло да тича като вятър и да вее златни коси като маленкая русалка! Аз вървял по твои маленкие, като японски, пети и любувал се на твой нескончаем устрем. Искал да спре и заговори, но било срам от мой лош български. Аз говори малко, защото бесарабски българин с руско-полско-грузинско-гръцки корен. Помолил момченце от кемпинг на брега 5 клас да преведе мое първо послание, но сега момченце няма и трябва пише как може. Пише, защото влюбил се в теб от первый взгляд и смотрел цял час и не разлюбил. Тук, защото мой корабль разбил от буря в море и потъва. Идвал да обезврежда мини от Одеса. Украинска держава не иска България да става враг на Украйна и решава да взривява мини още в морето. Лоши руснаци нарочно скъсали мини и те полетели по море на много посоки. Течения носят към ваш бряг и Босфор. Аз и мои другари спасява ваши жени и деца, как вие спасява наши. Искал да тебе предупреди и написал: „Мичке, гледай крака!“

  Между последните две думи имаше нещо като „в“, после пишещият се бе опитал да го зачеркне с ножчето и да напише друга дума, прилична на „на“, но се беше отказал и беше продължил нататък.

  „Когда ти много хитроумно използвала магнит да махне мина, аз много щастлив. О, моя умна, не само прекрасна Мичка! Аз зная, че от Хасково, чул да говори с продавачка на чай и кафе! Ти моя Мария Шарапова, аз твой Григор Димитров! Само че по-красива! Много пази и чакай, ако може да свърши война! Тогава аз намеря, ако жив, и дойда при теб. Аз не иска статут! Иска Мичка! Написва всеки случай имейл:   „

  Мичка се взря късогледо в камбаната, но там нямаше нищо повече. Тя обърна бронзовия предмет, огледа го от всички страни, включително и от вътрешната, но резултат нямаше. Злокобните руски наемници от „Вагнер“ бяха пресекнали лирическия порив на Игор и той не бе успял да напише имейла си върху камбаната.

  „Не, не, не!“, затюхка се отново Мичка. „Как ще му пиша сега? Как ще го намеря?“ Тя хвърли ядосано риндата в пясъка и заскуба коси. После се наведе, вдигна многострадалната бронзова вестоноска и я прибра грижливо в раницата си.

  „Никога и за нищо на света няма да я дам за вторични суровини. Дори и да умра от глад! И няма да казвам нищо за нея на полицаите. Ще ми я вземат като веществено доказателство. А аз искам да си я запазя за спомен. Ах, тази проклета война! Всичко ми отне! Игор, ще те видя ли пак?“

  Щеше да го види, и то много скоро. По телевизията! Тя не знаеше, че изчезналата подводница с военнопленник на борда се насочваше вече към Керченския пролив, а оттам – към Азовско море. В пристанището на украинския град Бердянск, превзет от руснаците, щеше да спре за малко и да остави само един пътник, който по време на транспортирането си щеше да успее да избяга.

  А няколко часа по-късно руският десантен кораб „Орск“ щеше да бъде взривен с мината, която Игор Коханчук беше взел за спомен от българското крайбрежие и която руснаците му бяха конфискували. Как си я беше върнал обратно, оставаше загадка. Но Мичка успя да различи квадратната му брадичка и орлов поглед на един от кадрите от пожара на кораба. Това беше той и беше жив! Поне засега. Но и това беше нещо.

  Тази нощ Мичка спа дълго и щастливо и сънува Посейдон в ролята на Джейсън Момоа, който ù поиска ръката.

  И тя каза „да“. Разбира се!

  А през това време към хотел „Империал“ се насочваше устремно и неотклонно поток от бягащи от войната предимно жени и деца, които получаваха екстрено статут за временно пребиваване, жилище и работа в състрадателната и гостоприемна родина на Мичка. Те щяха да могат в продължение на една година да живеят спокойно в мирна и неутрална страна, без страх от бомбардировки и крилати ракети, като изключим долетелите и доплувалите по погрешка военни консумативи като турски дронове и одески мини. Е, и земетресения, разбира се, но те се случват и на най-мирните страни! Този евакуационен поток беше много по-пълноводен и непресекващ от 64-километровия руски конвой с военна техника, който безпрепятствено мина почти през цялата територия на Украйна, сякаш се разхождаше по Червения площад, и стигна до Киев, без да бъде направен и един сериозен опит от украинска страна да бъде спрян. И как ги посрещнаха украинците в града? С импровизирани барикади, електронни табели с предупреждения, че ще стрелят, и с буркани с домати!

  А женските формирования на „Азов“ и „Вагнер“ щяха да продължат подривната си дейност от двете страни на барикадата. И някои от тях щяха да навлязат и в територията на неутрални страни като България под благовидния образ на бягащи от войната жертви. Но това засега беше само част от съня на Мичка, по-точно – неговата кошмарна половина.

  „Нима онези подводничари са прави и украинците наистина лъжат? И Игор също? Ами руснаците? Те не използват ли дезинформация?“, запита се тревожно в просъница Мичка, но скоро се обърна на другата страна и зловещите сенки изчезнаха от съня ù, а тя продължи да сънува младия левент.

  Де да можеха всички проблеми да се решават така просто – само с едно обръщане на другата страна!

  На другата сутрин Мичка, свежа и порозовяла от плуването в басейна като консервиран в "Карнобатплод" домат, се яви рано-рано пред хотел "Империал" да подаде сигнал за мината, която вече отдавна бе отплувала от бургаския бряг на борда на руската "Варшавянка".  Мина през въртящата се врата покрай портиера, който мълчаливо и малко сконфузено я пропусна към другото гише, на което също се мъдреше надпис: "Всичко на едно гише". 

  Младичкият полицай отсреща ù махна приветствено и ù се усмихна с ведра сутрешна 24-каратова усмивка. Мичка седна на стола пред гишето. Служителката я огледа с мигновен преценяващ поглед, без да обръща внимание на протегнатата към нея лична карта:

  – Махнете си ластичето и си разпуснете косата! - каза рязко тя.

  – Моля? 

  – Ама вие да не сте глуха? В мазетата има бълхи!

  "Ама какво общо имат бълхите в мазето на леля Венче със сигнала за мината?"

  Мичка реши вече на нищо да не се учудва и послушно измъкна ластичето от косата си и я разпиля като златна вълна по раменете си под неодобрителния поглед на полицайката.

  – Чиста е, взех си душ сутринта – промълви тя.

 – Това няма значение – изграчи служителката, после се наведе към отвора на стъклото и извика пронизително:

  – Обезпаразитяване!

  От съседната на склада врата се показа жена с кафява престилка, яркосини ръкавици и маска на лицето. В ръцете си държеше гребен и флакон със спрей. Тя се приближи до Мичка и заби гребена в разпилените ù коси.

  Мичка извика от болка, рязко скочи, бутна стола към жената в кафяво и се затича към изхода.

  "Обезпаразитявай се ти!", помисли си яростно девойката, като прибираше пак косата си на опашка. "Аз приключих тук. На когото му трябвам за информация, знае къде да ме намери".

  Щеше обаче да се наложи да напусне къщата с басейна. Това беше жалко, но можеше да се преживее. Или не?

https://www.youtube.com/watch?v=CdCCjL0BbY8

https://www.youtube.com/watch?v=ZALtzTmPz-E

*групата „Вагнер“ – неофициално въоръжено руско военно формирование от наемници, наричано първоначално „Славянски корпус“, действащо на територията на Украйна, Сирия и редица африкански държави. Твърди се, че са неофициално под крилото на Кремъл. Морското подразделение на „Вагнер“, както и Женския корпус си ги измислих.

**Коханчук – от полски и украински /коcham, кохаю/: обичам  

*** Не верь ему… – Не му вярвай, гълъбче! Всичките лъжат, актьори шибани! Ще те купи този боклук, като бракуван дрон, а след това ще те продаде, и окото му няма да мигне