Как Мичка Емпиричка алармира службите за одеската мина

      /част от "Парадоксален законник за войната и мира на Мичка Енциклопедичка"/

  „Иска ли една слаба във военно отношение страна да бъде независима, трябва да стане зависима от някоя силна страна или от някой алианс от добре и модерно въоръжени страни. Пътят към независимостта минава задължително през зависимост. Това ще е вторият ми парадокс!“, реши Мичка, докато прекрачваше въртящата се врата на хотел „Империал“ в  Бургас.

  Портиерът я огледа от главата до петите: изрусена, права коса на конска опашка с жълто ластиче; чип нос с малки, нервно потрепващи ноздри; сини очи – воднисти, със зелени точици; под очите и над очите – сенки, почти в тон; анцуг – с горнище и долнище, прилични на луксозна зимна пижама; сиви маратонки с виолетови връзки, дясната обувка – обелена на носа; на малко широчките рамене на редовна спортистка – светлозелена раница, тип мешка, с множество джобове с ципове или копчета тик-так; дръзко-уморен поглед и полуотворена уста, готова всеки момент да ласкае или ругае, в зависимост от обстоятелствата, вероятно на няколко езика /тук многоопитният портиер сгреши, но щеше да го разбере по-късно/.

  Още преди Мичка да успее да отвори изцяло устата си, виделият какво ли не и кого ли не хотелски служител, приключил с мигновеното сканиране на личността ù и за да предотврати по-нататъшни излишни и губещи време изяснения, посочи дъното на фоайето и изграчи с дежурно-официален глас:

  – Коридорът вдясно, третото гише вляво! Има надпис: „Всичко на едно гише!“

  Мичка реши да не спори. Тя още преваряваше в главата си надписа на риндата от бургаския плаж, който надпис, незнайно как, беше конкретно адресиран към нея.

  „Може пред хотела да е паднал дрон с друг надпис, че идвам да съобщя за мината. Нали тук се помещава службата „Временна закрила на украински бежанци от украински мини“. Така поне ми каза полицаят пред управлението. И той не ме разпитва много, но те си знаят… И добре, че всичко е на едно гише, сигурно няма да ме бавят.“

  Зад въпросното гише стоеше друг полицай – симпатичен младок в новичка униформа, с ентусиазиран и закрилящ вид на орел, разперил криле над плажна ивица, претъпкана с вражески мини. Виждаше се, че нищо не може да му се опре, дори и метеоритен дъжд над взривяващи се на повърхността на морето китайски самолети /абе, Мичке, как все пак успя да разбереш, че самолетът е китайски?! Ами ако чаят и чайната са били индийски, а? б. а./ 

  Мичка извади личната си карта.

  Младокът хвърли мигновен, преценяващ поглед към новодошлата –  досущ като препатилия портиер и колегата  пред управлението, и не обърна и капка внимание на протегнатата карта.

  – Български говорите ли?

  – Да – каза озадачено Мичка.

  „Що за въпрос?“, помисли си тя, а в главата ù като димна завеса се настани отново онази мъгла отпреди – неизбродна, уютна и гостоприемна като майчина утроба, освобождаваща от всяка тегнеща отговорност и от потребността да се вземат неотложни решения.

  – Сама  ли пристигнахте?

  – Д-да! – отговори вече автоматично Мичка, без да си прави труд да разсъждава за причината за тези ни в клин, ни в ръкав зададени въпроси.

  – Деца?

  – Не.

  – Сестра! – извика полицаят и я погледна свирепо.

  – Нямам! Тоест, имам, но не е с мен – съвсем се обърка просителката.

  Но явно това не беше въпрос, защото от другия коридор с надпис „Мобилна лаборатория“ към гишето се стрелна жена в бяла престилка с набор инжекции, марля и памучни тампони на малка, метална табла.

  – Ваксинация? – каза делово полицаят и това вече беше въпрос.

  „Трябва да обръщам повече внимание на интонацията“, помисли си самокритично Мичка. Тя уважаваше авторитета на българските институции и не обичаше да спори с представителите на закона.

  – Не, смятах да си направя, но се наложи внезапно да замина, защото…

  – Знаем, че ви се е наложило! – каза намръщено полицаят.

  „И това ли знаят? Къде съм попаднала? В хотел или в офис на ЦРУ и КГБ едновременно? И защо точно аз? Да не би да са разбрали по хасковския ми акцент откъде идвам?“, помисли си паникьосано младата жена.

    Сестрата чевръсто запретна ръкава на горнището на Мичка, преди тя да успее да зададе въпрос, заби светкавично иглата в мускула ù и изпразни спринцовката.

  – Тест? – полицаят продължаваше да задава едносложни въпроси, явно беше много делово настроен.

  – Но нали вече… – Мичка погледна към сестрата, която махна памучето от ръката ù и я изчака да си смъкне ръкава.

  – Ваксинирахме ви срещу морбили, а сега ще ви направим бърз антигенен тест за коронавирус.

  – Срещу морбили? Но защо? Аз…

  – Тук въпросите задавам аз! – каза безапелационно полицаят. – Сертификат имате ли? Нямате! – сам си отговори той. – Следователно…

  Сестрата с привичен жест се пресегна към лицето на Мичка и я стисна за носа. Мичка отвори уста като риба на сухо и пое конвулсивно въздух. Медицинската работничка пъхна огромен влажен тампон в гърлото ù и преди девойката да се задуши, го измъкна навън и го прибра в найлоново пликче.

  – Резултатът – след 20 минути – каза тя и се отдалечи по коридора,  чаткайки с двайсетсантиметровите си токчета по мраморната настилка.

  – Брояч! – каза полицаят.

  От другия коридор се зададе огромен четирикрилен гардероб, човекоподобен – в маскировъчни дрехи и с противогаз на лицето.

  Той протегна ръка в масленозелена брезентова ръкавица. Полицаят дръпна черната си маска по-нагоре и пое странния уред, който му подаде гардеробът. Завъртя някакви копченца и на свой ред протегна уреда към Мичка. Изчака няколко секунди. Нищо! Гардеробът си получи уреда обратно и се отдалечи по коридора.

  – Тест с гайгеров брояч, отрицателен – измърмори полицаят и записа нещо в документите пред себе си.

  – Но защо ме тествате за радиация? – успя най-после да зададе цял въпрос Мичка, без да бъде прекъсвана по средата на изречението.

  Служителят на реда вдигна глава от документите и каза кратко:

  – Процедура!

  После отново се задълбочи в писане. След като приключи, погледна ръчния си часовник със соларен циферблат и каза кратко:

  – Обедна почивка, 2 минути!

  От вратата с надпис „Хотелски ресторант ‘Лимонов залез’ “  излезе дългокрака червенокоса сервитьорка с бележник в ръка.

  – Обичайното! – каза полицаят и погледна въпросително към Мичка.

  – За мен вегетариански, моля! И чаша минерална вода.

  – Запишете го към четиридесетте лева!

  Сервитьорката кимна и изчезна зад вратата.

  Точно след две минути полицаят остави настрана празната чиния. Сервитьорката се появи отново, отнесе чиниите и сложи на гишето буркан с консервирани домати.

  Мичка безропотно прибра буркана в раницата си.

  „Внимавай какво си пожелаваш, Мичке! Сигурно бурканът е за тези, на които сандвичът не е бил достатъчен, а по моя Закон за късмета се оказа при мен, защото си го пожелах при падането на дрона“, реши тя.  Полицаят я изчака мълчаливо и после започна отново да прелиства документите.

  – Къщата с басейн ли да е или без? – попита той след малко.

  – М-моля? – заекна от неочакваност Мичка.

  – Казвам къща с басейн ли предпочитате или без, какво неясно има? – изнерви се младокът.

  – С басейн, но…

  – С ба-сейн – записа полицаят.

  „Сигурно сънувам“, си каза Мичка. „Ей сега ще се събудя и ще разбера, че това е бил един много странен кошмар – войната, дроновете, китайските самолети и мините – всичко!“

  След малко, вече успокоена, продължи да наблюдава рутинните действия на мъжа зад стъклото.

  Отговори на още много безсмислени, според нея, въпроси, отнасящи се за предпочитанията ù на храна, облекло, работа, повишаване на квалификацията, курсове по български /?/ език, вид застраховка и т. н. Тестът за коронавирус се оказа отрицателен и това съвсем подобри настроението ù. След оскъдния, но питателен обяд беше станала малко ленива и скоро почти задряма пред гишето.

  От вратата с надпис „Склад“ между коридорите 1 и 2 периодически излизаше жена с оранжева светлоотразителна жилетка, кофа с мътна, плискаща се вода и бърсалка с дълга дръжка. Тя почистваше мраморния под под краката на Мичка с някакъв дезинфектант с остра миризма на камфор и хлорна вар, който не ù позволяваше да заспи, както и редките въпроси на съчиняващия сякаш „Война и мир“ полицай.

  Зад прозорците беше започнало да притъмнява, а  той пишеше ли, пишеше…

  „Няма ли да приключи най-после това нещо?“, се запита Мичка. „Времето лети, а някой може да пострада!“

  – Готово! – каза внезапно полицаят и протегна под стъклото миниатюрен къс хартия. – Само си напишете имената, адреса, подпишете се там, където е чавката, и вече имате статут.

  – Какъв статут? – развълнува се Мичка и погледна листчето. На него със ситен готически шрифт пишеше: „Статут ‘Временна закрила’ на бежанец от войната в Украйна“, а отдолу: „Срок – една година“.

  – Но аз не идвам от Украйна! – извика девойката.

  Очите на полицая станаха големи и кръгли и той заприлича на един от онези сладки анимационни герои от японските филмчета за деца.

  – Че откъде тогава идвате? От Беларус?!

  – От Хасково! – каза Мичка, а от възмущение и яд хасковският ù мек говор още повече заприлича на украинско-бесарабско-български диалект.

  Тя протегна личната си карта през гишето. Полицаят дълго и невярващо я разглеждаше, а после погледна и Мичка, сякаш проверяваше дали на снимката наистина е тя.

  – Вие сте българска гражданка? Но защо сте дошли при нас?

  – Защото видях мина на брега. Сега е навътре в морето, но може пак да изплува. Освен това съм очевидка на падането на самолет. Дойдох да съобщя. Колегата ви от управлението ме прати тук. И той като вас не ми позволи да обясня. Помислих си, че знае къде ме праща.

  – Ами знаел е! – каза полицаят. – Службата за сигнали е тук. Наскоро я преместиха, поради многото рекламации от украински бежанци заради мудното, според тях, обслужване. Но сигналите са от компетенцията на друг отдел и затова са на другото гише – отсреща!

  Полицаят посочи гишето, на което служителката в униформа вече беше спуснала стъклото и се готвеше да си тръгне – работният ден беше приключил. Процедурата за получаване на статут „Временна закрила на украински бежанец“ беше продължила почти мълниеносно – само седем часа!

  – Не се безпокойте! – каза извинително служителят на реда. – Вече ви намерихме квартира в квартал „Изгрев“, в къща за гости. Има и басейн. Утре ще дойдете пак и ще продължим, този път – на другото гише.

  Той спусна стъклото и обърна табелката с надпис, който сега гласеше: „Затворено!“

  – Но мината… – опита се да протестира Мичка, но вече нямаше кой да я чуе – полицаят мистериозно беше изчезнал.  

  „Мината може да се взриви през нощта и да изтрие от лицето на земята бургаския плаж, но аз поне ще имам къде да пренощувам и да поплувам на сутринта, щом къщата е с басейн!“, си каза примирено Мичка и потупа един от издутите джобове на раницата си, където водонепроницаемият ù самоплаващ противомедузен и антикорозионен бански, подарен ù от втората братовчедка на майката на жената на брата на най-добрата ù приятелка Гладиола Бръчкова си лежеше кротко и невъзмутимо и чакаше да му дойде редът.

  А към Бургаския залив и гостоприемните му, безхаберни стопани се приближаваха още безстопанствени одески мини, а от изплувалата близо до брега руска подводница се чуваха звуците на кървавия марш „Варшавянка“, който години наред българите напяваха и дори изучаваха в училище, без да им прави впечатление антихуманният му и агресивен текст, призоваващ към насилие и смърт! Дали песента беше руска –  за освобождение на работниците и селяните от царския гнет, или полска – за освобождение на полските земи от гнета на Руската империя – нямаше голямо значение, текстът звучеше по един и същи начин и на двата езика, макар, все пак, оригиналът да беше полски.

   „Посланието е едно и също, но това, което е на повърхността, както и външността, не е всичко! Кое все пак е важно и къде е разликата? Има ли въобще разлика?“, чудеше се Мичка, докато пътуваше към квартал „Изгрев“ под светлината на залязващото бургаско слънце. „Ама и аз съм една умничка! Да бях се обадила на 112, вместо да търча по управления и хотели!“

  Сянката на Мичка Умничка постоя малко в многострадалната ù глава, а после изтича напред, намери къщата с басейна в края на квартала, застроен с еднотипни и скучни сгради от времето на социализма, изплакна поглед в синеещата хлорирана вода на басейна и положи уморена, сенчеста глава на възглавницата в квартирата на първия етаж. Скоро Мичка щеше да дойде и тя, но Умничката вече я беше изпреварила! Хак ù е, като изпълнява гражданския си дълг, вместо да си почива, както прави всеки, дошъл на море. Какво като е война? Животът да спре ли? Няма начин да спре! Или има?

  С този хамлетовски въпрос Умничката заспа и сънуваше следващото приключение на стопанката си, а сънят ù беше неясен и неразгадаем дори за вездесъщите конспиративни сили на ЦРУ и КГБ, взети заедно. Хак им е, пък!

https://www.youtube.com/watch?v=LsgO5OTUsRU