Както слушам по медиите, много е трудно днес да се намери детска градина.
И през 1972 година беше така. Ники беше на четири годинки. Нямаше кой да го гледа и го бяхме "захвърлили" на баба му в Малко Търново.
И на едно учение, като кацнахме на летище Равнец, поисках разрешение да отскоча да видя детето си.
Пристигнах по тъмно, те тъкмо вечеряха. Никенцето, в оръфана блузка и плетени панталонки с пезрамки, седеше на стола, подгънало крачета под себе си. Грабнах го, вдигнах го, нацелувах го, очите и на двама ни се напълниха със сълзи. После го спуснах на пода, за да прегърна родителите си и брат си, който също се беше отбил при тях.
Поогледахме се, зарадвахме си се - нали отдавна не бяхме се виждали, и пак се огледах за Ники, но той беше изчезнал. И тъкмо започнахме да се чудим къде ли може да е, вратата се отвори и той въведе за ръка вуйна ми.
- Ето го моят татко! Видя ли го - това е моят татко! А ти казваше, че нямам татко!
Още като съм го пуснал, Ники се е измъкнал и - през няколко къщ ...