Както слушам по медиите, много е трудно днес да се намери детска градина.

И през 1972 година беше така. Ники беше на четири годинки. Нямаше кой да го гледа и го бяхме "захвърлили" на баба му в Малко Търново.

И на едно учение, като кацнахме на летище Равнец, поисках разрешение да отскоча да видя детето си.

Пристигнах по тъмно, те тъкмо вечеряха. Никенцето, в оръфана блузка и  плетени панталонки с пезрамки, седеше на стола,  подгънало крачета под себе си. Грабнах го, вдигнах го, нацелувах го, очите и на двама ни се напълниха със сълзи. После го спуснах на пода, за да прегърна родителите си и брат си, който също се беше отбил при тях.

Поогледахме се, зарадвахме си се - нали отдавна не бяхме се виждали, и пак се огледах за Ники, но той беше изчезнал. И тъкмо започнахме да се чудим къде ли може да е, вратата се отвори и той въведе за ръка вуйна ми.

- Ето го моят татко! Видя ли го - това е моят татко! А ти казваше, че нямам татко!

Още като съм го пуснал, Ники се е измъкнал и - през няколко къщи - отишъл до къщата на вуйна ми и започнал да я тегли за ръката:

- Ела бързо у нас! Ела веднага у нас!

- Защо бе, Ники, да дойда, какво има у вас? - разтревожила се вуйна, но тръгнала с него. А то, за какво било!

Толкова ми домиля, че реших на всяка цена да си го вземем, да си расте с нас. И като се прибрахме от учението, веднага тръгнах да му търся място по детските градини.

Директорката на кварталната детска градина не искаше и да приеме молбата ни: нямало никакви места! И да напусне някое дете, толкова други чакат! Но аз настоях и оставих молбата.

Обходих и други  детски градини, но навсякъде - все същото. Вечерта една позната ни каза: в съседния квартал съвсем наскоро са открили нова детска градина. И директорката й била много добра - доскоро била учителка в нашата детска градина; но много се мразели с директорката и затова я преместили.  

- Има място, ще го взема! - каза веднага директорката. - Само напишете молба.

Но като погледна молбата, каза:

- Не, не мога да го взема, защото не живеете в нашия район!

- Това не е проблем, ще се преместим. Нали живеем на свободен наем.

- Но защо не го запишете в детската  градина, която е до вас?

- Защото нямат места.

- Аз вчера взех едно дете от оттам, но съм казала, че го вземам само като замянка - че на негово място ще изпратя дете оттука. Нямам предвид обаче такова дете, така че ще изпратя вас.

И тя седна и ми написа бележка: "Другарко Димитрова, на мястото на детето, което ми изпратихте вчера, изпращам детето Николай едикой си. Моля да го приемете!"

- Ще отидете с тази бележка, тя няма право да не ви го приеме!

Ами сега? Нали вчера на директорката, при която ме пращат, оставих молба, че Николай едикой си не ходи на детска градина, че на другия край на България го гледа баба му, и че така ни се иска да бъдем заедно! А щом двете се и мразят, има да я топи и злепоставя, че е излъгала!

За да не я изложим, трябваше или да се откажем от мястото, или да си взема молбата обратно. Но как да си я взема - ако я поискам, работата веднага ще се разкрие. Значи трябва да си я открадна!

И след полунощ, събрал всички секретни ключове от брави и катинари, и с един специално изпилен шперц, прескочих оградата на детската градина. В онези спокойни времена нямаше  нощни пазачи, нито охранители, нито алармени системи. Опитах да отключа външната врата, но тя беше със секретна брава и нито един от ключовете не ставаше. Проверих и прозорците,  но и те всички бяха здраво затворени. Застанах в сянката на стената и се чудех какво да правя.

И изведнъж се сепнах: върху какво съм стъпил? Върху някакъв капак от желязна ламарина.

Наведох се, повдигнах го и светнах с фенерчето. Оказа се  дълбок стръмен улей, по който изсипват въглищата за парното.

Веднага се върнах вкъщи за въже. Жена ми се събуди.

- Успя ли?

- Не, не може да се влезе. Сега ще опитам през парното, но ми трябва въже.

Завързах въжето за една решетка и се спуснах в улея. Слязох в помещението за парното. Оттам се озовах в мазето - пълно беше с щайги със зеленчукови консерви. После в една стая с безброй играчки. И двете врати не бяха заключени! Оттам по едно стълбище се изкачих на първия етаж. Тук вече ми беше познато. Изкачих се на втория етаж, където беше канцеларията на директорката. И - о, радост! - и нейната врата не беше заключена! Светнах с фенерчето и издърпах чекмеджето на бюрото й - в него бяха молбите. Порових се малко и открих молбата за сина ми. Грабнах я и я скрих в джоба си.

После по обратния път, нагоре по въжето - и спуснах капака на шахтата. Сякаш скала се смъкна от раменете ми!

На сутринта жена ми отиде с бележката при директорката. Тя май че вече беше приела друго дете, но като нямаше право да ни откаже, приеха и Ники.

Така че в неделя ни го доведоха от Малко Търново, а от понеделника и той тръгна на детска градина.