Как се раждат и умират чувствата

       Малко след края на часовете те се срещнаха. Ник, както винаги с ентусиазъм, разказваше какво му се беше случило през деня. Той умееше да разказва. Влагаше и в най-обикновените и скучни думи живот, и добавяйки и чара на усмивката си, създаваше у хората около себе си чувство на радост и някакво мечтано спокойствие, което поглъщаше всеки проблем и го правеше нищожен и маловажен. Но сега не успя. Неговият приятел  вървеше по същия път, който ги отвеждаше всеки ден у дома, но днес минутите не бяха за него смях и остроумия. Тревожеше го нещо, което дори и най-дебелашката шега не можеше да разсее. Ник усети, че нещо не е наред, че днес Бен не се смее с охота на всяка негова дума. Знаеше, че нещо го тревожи, но не смееше да пита. Да, те бяха приятели, но не бяха усъвършенствали най-важното и истинско чувство, свързващо приятелите - а именно откровеността. И така, те продължаваха да вървят както всеки ден, макар и този ден съвсем да не беше като предните. Изведнъж Бен прекъсна безсмислените брътвежи на спътника си, който нямаше сили да попита и затова продължаваше да говори (момчетата никога не знаят, кога да спрат с глупостите, те просто говорят, за да избягат от истината, която помрачава смеха им). Ник в миг се спря и изтръпна, когато чу думите на приятеля си: „Днес тя отново плака!" Бързо смени отчаянието с престорена изненада. Не искаше да покаже дори на най-добрия си приятел, колко много го интересуваха сълзите на това момиче...

     А момичето беше като всички други. Смееше се на шегите му, укоряваше го за глупостите му, но за него тя беше различна. Той беше срещал и други като нея, тя не беше нито първата, нито последната, която щеше да се промъкне в живота му и щеше да го промени, макар и той да се съпротивляваше упорито. Мразеше да се променя, мразеше да му казват какво да прави, но знаеше, че ако тя поиска, може да го промени. А тя искаше ли? Не беше убедена. Беше сигурна в едно - за няколко дни Ник беше всичко за нея. Това не беше любов, не беше страст или някаква мимолетна лудост. Тях ги свързваше нуждата. Нуждаеха се от разбиране, подкрепа и обич, чиста и нежна като капката роса, неопетнена като бялата снежинка и откровена като очите на дете.

Ник заглуши мълчанието с няколко изречения, съпроводени със смях и сарказъм, с които накратко искаше да каже: „А защо плачеше?" (Може би по този начин смекчаваше горчивината на думите). Бен не можа да му отговори. Той самият не знаеше. Подозираше, че има нещо общо с приятеля му, но досега не смееше да говори с него за момичето директно, без заобикалки. Той също държеше на нея, дори повече от приятеля си. Той я обичаше. Държеше се небрежно с нея и умело скриваше живия си интерес към всяка нейна усмивка и всяка нейна сълза. Той спря. Погледна Ник в очите и събра смелост да го попита какво означава тя за него. А Ник дори не успя да се засмее. Този път усмивката не му помогна. Беше разкрит. В главата му прелитаха толкова мисли. Чудеше се дали да сподели тайната си или не. След кратък размисъл реши да бъде честен. Знаеше, че няма смисъл да лъже, знаеше, че проницателните зелени очи на Бен вече се досещаха какво таи в себе си. За пръв път той беше лаконичен: „Тя бе най-важното за мен, но вече е минало!" В гърдите му нещо се откъсна. Да, той беше честен, вече не я обичаше както преди, но все още тръпката от спомена за нея го правеше много щастлив и много нещастен. Но сега Ник забеляза нещо друго, нещо ново, което още повече притисна сърцето му и го сграбчи болезнено силно в юмрука си. Той гледаше очите на Бен и в тях виждаше радост, благодарност и толкова много обич. В този миг той разбра, че приятелят му е влюбен в момичето, същото момиче, което и той самият обичаше. За Ник така беше по-добре! Щеше да се освободи от въпросите: „ Дали, ако аз...?", „Ами, ако тя още...?" и безброй други, които го терзаеха, щом погледнеше небето, щом напишеше името и върху пясъка. „Така е най-добре за всички!"- повтаряше си на ум и опитваше да си повярва сам. И за да спре да се самоизмъчва, той се обърна към Бен и му каза с най-топлата усмивка, която притежаваше: „Не я оставяй да плаче, помогни й! Сега ти си нейната опора и можеш да я направиш щастлива!... Тя обича лилии. Подари и цвете, така ще се почувства по-добре и ще засияе със своята нежна усмивка." Сам не разбра как събра сили, за да каже всичко това, но поне му олекна. Представи си нея и него - заедно и дори да болеше се усмихна. Та те бяха най-милите му хора, заслужаваха да бъдат щастливи.

          А Бен? Той се радваше. Беше щастлив, че не прекъсва нищо и че сега ще бъде с нея, ще я утеши и ще се надява тя да го обикне така, както той нея. Двамата приятели продължиха по същия път към вкъщи и за сбогом се усмихнаха сърдечно. Те бяха искрени един с друг, поне доколкото разумът беше позволил. А момичето? Тя скоро спря да плаче и замени сълзите с усмивка. Нуждата за нея стана обич, истинска и най-вече споделена обич.

    Те бяха щастливи, нали? Всеки по свой начин!

    Така се раждат и умират чувствата. Но без значение дали губим или печелим, важното е да запазим връзката помежду си. Тя ще ни носи тъжни и щастливи мигове, но именно тя ще ни съхрани като хора, като общество и най-вече ще запази у нас любовта към човека, ще продължи да развива способността ни да обичаме.

    Винаги ще имаме нужда от любов, ще я търсим и ще я виждаме дори там, където я няма, но някой ден ще срещнем човек, в чието щастие ще открием своето собствено и тогава ще погледнем с усмивка към дългия път, извървян до сбъдването на мечтата ни и няма да съжалим за нищо, защото ще бъдем щастливи!