Никълъс реши да започне отдалече:

-         Мелани,  имаме голяма нужда от помощта ти!

-         Отчаяна нужда... - промърмори Хенри.

Другият го погледна косо:

-         Винаги си уцелвал в десятката, Хенри – и отново се обърна към Мелани Хънт – Да, отчаяно се нуждаем от помощта ти!

Тя мълчеше.

-         Тази вечер ние имаме среща с евентуален партньор и възнамеряваме... да го разсеем от същността на срещата.

 Тя мълчеше и наум смяташе, че бизнес партньорите трябва да са съсредоточени в сделката, за да върви тя добре.

-         Чувала ли си за Томас Кинг?

Тя поклати отрицателно глава.

-         Той разработи  проект за внедряване на нова технология и спечели вътрешния конкурс на компанията ни. Тази вечер ние трябва да обсъдим проекта му и да разгледаме проектодоговор за него... Но ние с Хенри смятаме, че проектът трябва да претърпи известна промяна, както и условията на договора и точно това ще се опитаме да направим тази вечер.

Мелани мълчеше и мислеше, че все още нищо не разбира. Никълъс я наблюдаваше и мислеше: „Все още нищо не разбира, но мълчи... и преди правеше така – мълчеше, докато не си изясни нещата...”. Но все пак Мелани попита:

-         Казвате „ние”. „Ние” включва ли и мен?

Кой знае защо на Никълъс Стронг му олекна. Все пак диалогът е за предпочитане пред идиотския монолог.

-         Много бих се радвал, ако се съгласите да ни помогнете!

***

„Много бих се радвал, ако се съгласите да ни помогнете!” – ядосано си повтаряше Мелани Хънт, като енергично изтупваше многобройните възглавнички, затрупали дивана ù. Гневът ùй достигна апогея си и последната златиста възглавничка беше така яростно изтупана, сякаш Никълъс Стронг и Хенри Доу бяха вътре. После тя седна на дивана, по-право – тръшна се върху него и истерично се засмя: Шефовете ù искаха да присъства на някакви преговори за някаква сделка, от която тя нямаше ни най-малка представа... Всъщност, това беше теоретичната част на въпроса, защото практически те искаха да я размахат пред носа на Томас Кинг като примамка! Нея, Мелани Хънт – организатор в продажбите! И най-лошото от всичко беше, че тя, Мелани Хънт, загуби ума и дума и се остави (гъска такава!) да я убедят, че може да се справи: „Сделката е много важна, Мелани, но само ако наложим нашите параметри... Томас Кинг е хитър като лисица и бърз като акула, когато преговаря, но е коректен партньор. Нашата цел е да го направим партньор.”  Отново я обхвана яд, но този път на себе си, защото единственото, което можа, беше да попита какво трябва да прави. „Да изглеждаш зашеметяващо” – бе измърморил Хенри. Тя скочи и отвори вратата на гардероба. Плъзна поглед по закачалките. „Зашеметяващо” – каква дума! Какво значи „зашеметяващо”? Ресторантът беше от най-луксозните, костюмите ù нямаше да свършат работа, пък и те бяха всичко друго – удобни, стилни и практични, но не и зашеметяващи. Разбута дрехите с яд: „Не ставай глупачка, миличка, добре знаеш какво имаше предвид тази върлина Хенри Доу!”. Внезапно нещо проблесна и ръката ù напипа нещо меко и нежно. Това беше!