Не харесвам слънце, не харесвам жега, не харесвам лято. Има лек привкус на горчиво. Нещо което кара корема ми да вие от болка, нещо което изтрива цвета на всяка стена и всичко наоколо. Настръхнах. Прихвана ме клаустрофобия от хората седящи покрай мен. Въреки, че не оставах доста сам, се чувствах самотен, знаех че всяко нещо приключва с идването на лятото. Смехът, плоските шеги и незабравимите истории караха сърцето ми да тупти силно, защото това ме караше да се чувствам жив, истински жив, като да видиш светулка в тъмното.... Въпреки че е толкова малка, жужаща и смущаваща приятната прегръдка на нощта, я оценяваш и това топли биещия орган, който все още поддържа дишането и чувствата ти заговарят все едно слушаш любимата песен, когато е пусната по радиото. В същата онази вечер, осъзнавах, че това е последното събиране за тази учебна година... Вече нищо няма да е същото... Всичко щеше да се промени още на следващия ден... Но се отдадох на момента-еуфорията, това нещо, което те кара да забравиш за всеки един проблем, всяко едно нещо, което ти е на главата, всеки един миг си струваше да се плени от лентата на времето, защото тук усещах дом, нямах приятели, нито врагове, в онази стая имах семейство, което не беше перфектно като по филмите, напротив то беше точно обратното-не беше обременено с оковите на ежедневието, нито с радостта както обикновено, всеки живееше в свой свят, в който правеше каквото иска, както иска, с когото поиска. Не всички споделяха една мечта, един свят или една цел, не, всеки беше на различна вълна, ала едно ги събираше, едно, единствено нещо, наречено съдба. Споходи ги неволята да бъдат с други, които нямаха вижданията им, но това не ги притесняваше, това ги вдъхновяваше за добро или за лошо все пак си беше техен избор. Някои бяха като духове-ту са тук, ту не, други винаги бяха там и скучаеха, свиреха или просто коментираха поредния минаващ как стоят дрехите му или колко усехи е постигнал, някои злобееха, но това си остава между нас, други все бяха на път-заети от задължения, търсещи одобрението на родителите си, хора които просто търсиха партия за да стоят на терасата, да наблюдават всичко наоколо и да мислят какво ще правят с живота си, имаше и луди хора, наистина луди като да те ударят по главата, да те обидят, да те наранят и все пак да те прегърнат или да направят нов вид ръкостискане, само за да са в крак с модата, тъй като е всеобщо приет, работещи хора, почиващи хора, хора на които не им дремеше за никой, по простата причина, че са оправили себе си, уморени хора, хора над нещата, хора на маса, под масата и върху нея, такива които са любители на вино, ракия или всевъжможни алкохолни напитки, наркомани, тревомани, пристрастени към цигари, драма или комедия,хора на които можеш да споделиш тайната си и да си спокоен,че тя ще си остане тайна или да се довериш на някого, който ще издаде това, което е било най-важно за теб, хора постоянно седящи в стаите си, криещи от всички тайната си, мислейки че така са си добре и сами, отделени на групи, отделени от света, каращи се да мислят, че надежда все още има за гадже, за университета, за приятелства, за нови, за незабравимо лято, за много напивания, напушвания, моменти, които няма да бъдат подминати с лека ръка, моменти, които ще им бъдат за пример, след като станат отговорни възрастни и гледат дете, две, три, близнаци, или да си осиновят, няма значение, защото единственото, което придобиваха чрез тези преживявания беше опит без чиято благословия няма да имат мъдростта и да я предадат на нататък, както е заложено в човешкия геном, да се възпроизведат и да оставят наследство достойно за чест и уважение. Тогава времето беше спряло, всички викаха на момчето, което трябваше да пусне песен по негово усмотрение, но изборът не беше свободен, а да задоволи нуждите на компанията от музика, просто да звучи тихо, не за друго, а защото така са свикнали, да намират спокойствието си-някои с бърза, други с бавна, беше простичко-нека звучи нещо за да може когато се омълчим да не се загледаме в една точка или да се споглеждаме умно и да мислим какво всъщност гледа събеседникът, а да танцуваме, да скачаме, да почувстваме ритъма такъв какъвто го възприемаме и да не скучаем. Виждах през хората, онази вечер всеки беше като лист хартия, можеше да е, защото знаех твърде много за тях или просто защото никой не мислеше, не мислеше за това кой е, как изглежда, какво прави, как го прави, с кого го прави, кой курс е, на колко е, какво учи или изобщо каква е неговата личност, онази вечер всички се отдадоха на това, на тази последна безсмислена вечер, която от нейна страна си беше поредна, но тази беше специална като къмпинг с лагерен огън, събиращ хората около себе си с любов, истории, смях, сълзи и общо взето всичко, което можеше да се почувства, зърне, докосне или помисли. Не храсевам лятото заради раздялата с тази купчина хора, които направиха година от живота ми толкова интересна, пълна с живот и интерес, уроците които ми дадоха, топлината, която ми бе нужна, защото мразя да съм самотен, мразя да говоря със себе си за поредната грешка, която съм направил днес и как ще се приеме от моите родители, и дали изобщо ще бъде приета, защото тази грешка може да ми коства живота, за който толкова сладко жадувам, този блян, който всъщност можеше да се осъществи, само ако бях направил различен избор, но замисли се този избор дали наистина си заслужава пред това да имаш този златен спомен, който никога не би забравил каквото и да се случи другата година или през остатъка от живота който живееш.