Това е разказ, който цели размисъл и провокация. Разказ за сблъсък на поколения и ценности, за моментите когато просто трябва да замълчим и да приемем различната гледна точка...
(Не ме бива много с "перото" и писането ми е само хоби... Това е вторият разказ, който съм писала и ще се радвам на коментари и критика :) )
На Лазарина човешките предразсъдъци ѝ бяха чужди. Или поне повечето. Тя е от онези„ужасни“ майки, които се пързалят по пързалките с децата си, люлеят се на люлките с тях и в същото време се случва понякога и да си изпуснат нервите, слизайки по този начин още по-уверено на нивото на децата. Често има нужда да не е перфектна в очите на околните. Но не е много лесно да се измъкнеш от оковите на общественото мнение. „Kое е по-правилното – питаше се често тя – да изпускат парата, като ги науча да се радват и ценят малките неща от ежедневието или пък да събират напрежението, утайката и горчилката в себе си, докато се изкривят вътрешно и от тях остане черупката на едно бездушно с ...