Глава шестдесет и шеста

За демокрацията

Погледах след отиващите си дечица, погледнах къцащият с носа си Митето, погледнах към тихото небе и се замислих. Колкото и трудно да е.

Демокрация. Така и не разбрахме как дойде. Почти като в Америка – на мъжете разрешават да присъстват на раждането като компенсация за отсъствието при зачеването.

Иначе българинът е стабилен човек. Той може да прави всичко възможно за децата си, за да има оправдание, че не прави децата си, за да има оправдание, че не прави всичко възможно за децата си.

Демокрация… Време за усилено раздвижване на мозъците. Още древните са забелязали, че при празен стомах кръвното отива в мозъка и той работи по-интензивно.

Навсякъде обяви: ,,Поет продава лира срещу английски такива”, „Пея само „Хелоу долар”. Но за най-предлаганите стоки няма обяви. Бързо се разпродават честта, съвестта, родината.

Няма нужда  от часовници. На 15 минути – кражба, на половин час – обир, на час – изнасилване, на три – убийство.

И да имаш часовник – ще ти го приватизират. Затова и носим само паспортите – по-бързо да ни опознаят в болницата или моргата.

Във военните заводи-конверсия. От два танка правят леген. И струва колкото два танка.

Режим на тока няма. В щатите  бил два пъти по-слаб – 110 волта, при нас – 220. По пътя половината го крадат. Но пък го плащаме два пъти по-скъпо.

Демокрацията победи. И по стара традиция на победителите дават известно време за грабеж. Ала не свърши ли вече?

Глава шестдесет и седма

За телефонната любов

Макар новата пазарна демокрация да дава неочаквани възможности на неочакващите късмета си хора. Ето какво ставаше в съседния до градинката блок.

- Ало?… Добър ден, сладур… Да, еротичен клуб за експресни секс-услуги “Души в ушите” е насреща… Казвам се Рамона, а ти?… Галин… Такова секси име , такова мъжествено име, такъв покоряващ тембър!Аз съм твоя робиня вече, искай!Прави, каквото искаш с мен, любими мой!… Ох, роклята ми!… Бельото… Какъв си звяр, как мачкаш… Не, не, не-е… Да, да, да, да-а-а… Ах, недей! Аз сама… О-о-ох!… Още! Колко ми е хубаво! Давай, давай… Ще ме смачкаш… Така, така! И тук… ох… ох… ох…. А тук? Добре, добре!… По-нагоре… да, да, да. Ох, не-е-е… Още-е-е! Отмалях … сили нямам вече! Колко ми е леко, колко ми е топло! Галинчо, нали и утре ще ми се обадиш? Да, пак по това време … Твоята Рамона чака и стене… от желание… Нищо, остави ги вашите – те са стари и не разбират, че момчетата от осми клас вече са мъже! А ти… О, ти си полов атлет! Ти си Херкулес! Ти си … нямам думи! Обади ми се – искам отново да ми стане така… така… хубаво… Обади се!

Тя затвори телефона. Работа като работа. Да не би баба Янка да се чувства по-леко, като мете складовете на Ванчо Мряната? Ами на дядо Миньо, дето преди вардеше фалиралата Североюжната банка?

Добре поне, че се сети да провежда  телефонните сеанси, когато племенницата й – пенсионирана медицинска сестра, идва да я разтрива със загряващи мехлеми, та да поукроти малко хроничния ревматизъм. Така и стоновете са по-убедителни, и хроничният ревматизъм олеква. Пък и като се намесят уж забравените спомени от младини…

        И, като пъшкаше и охкаше, баба Рада – звездата на еротичния клуб, тръгна към кухнята. Да пийне едно наистина разгряващо чайче.

Глава шестдесет и осма

За детските проблеми днес

А наблизо своите проблеми обсъждат децата. Ей ги – виждат се отдалеч. На масата до прозореца седят Васката, Еди и Косьо от  I V б клас, бавно смучат през сламка оригинална  „Кола”, внимателно подбират шоколадчетата от голямата ваза на плота и спокойно отдъхват след учебната седмица. До тях стои тихо и примерно келнерът – бащата на Косьо е поел шефство над заведението и срещу добър процент го брани от други кандидат-покровители. Дневният бар-кафе-сладкарница „Суперлит” /бивш стол на елитната гимназия/ е почти празен в тоя час. Само две баби злъчно и сочно се радват как стават все по-богати с всеки скок на долара и мечтаят още реституирани имоти да грабнат. А един изтупан дядка с папионка, седнал помежду им, прави бързи изчисления на коя от двете да предложи сърцето и каквото друго е останало от органите му.

- На Петьо от нашия вход му подарили мезонет като награда, че е завършил срока без двойки – казва Еди и налапва едно шоколадче.

- И живее отделно от техните? – възхитително се учудва Косьо.

- А ти какво искаш? Човекът е вече в шести клас, има право на личен живот – отговаря Еди – Ама що пари му струваше тоя успех – за частни учители, за бодигард…

- Това пък защо? – прекъсва го Васката.

- Да стои в час зад него и пази никой да не преписва от тетрадката. Щото много авантажии се навъдиха…

- Така е- каза Васката -Човек плаща за нещо и иска сам да го използва. А и качествено трябва да е. Ето – моето контролно по аритметика, дето го направи онзи професор… забравих му името – един ли е, при мен даже доценти идват…Та това контролно го предложили за Нобелова награда.

- Ще ти я дадат ли? – пита Косьо с лека завист – Нали друг го е писал?

- Че аз нали съм си платил? – учуден от такава трактовка казва Васката – Плащаш и получаваш стоката – това е пазарната икономика. Тате поръча да няма двойки за срока, донесох му тромбетата и веднага ми връчи петстотин евро премия. Е, беше обещал да ме вземе със себе си до Италия – ще ходи по една далавера, но като нямаме ваканция…

- И какво от това?- пита Косьо – Даваш десет евро на училищната лекарка и готово -връчва ти бележка даже за цял месец.

Васката замислено дъвче шоколадче.

- Това е добра идея! – казва той – Ама нещо закъсах с еврото. И джобовете да изтръскам – повече от седем-осем няма да се намерят…

Еди е искрено смаян:

- Че кога успя да ги изхарчиш?

Васката покровителствено обяснява:

- Животът поскъпва, братче! Заредих колата, на шофьора дадох някоя пара, та да си пие спокойно кафето,  докато ме чака пред училище, Мимето от „а” клас почерпих… С две думи-хвърчат…

А после, леко смутен, казва:

- Еди, дай на заем сто евро. Довечера бащата се връща от една далаверка и ще ти ги върна.

- Няма проблем! – бърка в джоба Еди и вади зелено руло – Какво ще купуваш? Или реши най-после да инвестираш в моя холдинг?

Васката въздъхва:

- Ами, къде ти сега такива пари… За закуска ще ходя. Бензин до”Шератон”, на шофьора, на бодигарда , на портиера, на келнера… И, колкото останат – за сандвич.

- Да-а, така е – казва Косьо и лапва ново шоколадче – Какви времена настанаха – децата пари за закуска да нямат…

Глава шестдесет и девета

За… абе, като сме почнали за секса…

Голям поразеник беше дядо Иван, голям безбожник! Особено ако видеше хубава жена – тичаше подире й, даже когато вече не го държаха краката. Това и доведе тъжната процесия до мястото, където шегаджия бе написал: ,,Одиш каде одиш – па тук ша додиш!“

Остана вдовица баба Мария. Добре, че имаше къща в града, даде я под наем, та по-леко преживяваше. И от скука почна да чете разни книги, дето разправяха за духове, задгробния живот, преражданията. Изучи спиритуализма, купи кръгла масичка и една вечер, трепереща от вълнение и страх, се зае да извика духа на дядо Иван. Въртя тя, що въртя чинийката и изведнъж глас рече в тъмното:

- Какво има, Маро?

Трепна баба Мария,едва не падна от стола, но попита:

- Ти ли си, Иване?

- Аз съм! Казвай, че имам работа!

Зачуди се баба Мария. В книгите не пишеше в рая или ада  душите да работят. Пълна безработица! Или песни, мед и масло за праведниците – или огън, скари и грешници в пъклото.

- А какво правиш, Иване? – попита.

- Ами-и…сутрин се събуждам, закусвам и секс, секс, секс – до обяд. После хапвам, пoчивам си малко и пак -секс,секс,секс…Вечерям и пак – секс, секс, секс. На другия ден отново…

Кипна баба Мария. Ама там – господ ли, дяволът ли – какво гледат? Защо не го окачат, както трябва на един ченгел, та поне там да миряса дъртия козел?

А гласът се изсмя:

-Забравих да ти кажа – не съм на ония свят, а в една зайцеферма. Преродих се в мъжкар за разплод.

И доволно смеейки се, гласът затихна. Зайкините чакаха.

Глава седемдесета

За системата и навиците

Колегите намираха сержант Иванов за много добър и услужлив човек. Даже подмятаха, че ако се беше родил жена, с това неумение да отказва – от родилното няма да излиза. И шофьорите смятаха така, послушно кимаха на съветите му и даже не му оставяха да извади кочана с талоните – бързо си плащаха, без да искат документ. Но тази вечер приличаше на готвещия се да изригне вулкан Кракатау. Настроението му не подобряваха нито дневните добиви, сгънати в горния джоб, нито двете водки, оригинално финландско производство край Ихтиман, топлещи храносмилателния му тракт. Защото, докато се разтоварваше с тях в кварталното капанче, комшията му Димо подметна:

- Моят Петьо решава по цял ден задачи за кандидатстудентския. А Митето готви ли се поправителния изпит?

Предусетили динамитното му настроение Митко – кльощав и пъпчив дангалак, и майка му, бяха приготвили умиротворяваща атмосфера. В хладилника трепереше от студ шише домашна ракия, в салатата се потяха на златни капки доматите и краставичките, а чехлите чакаха примерно до вратата.

- Митко! Бележника!-изрева сержантът от вратата.

Майката подаде бележника на сина си, кимна му окуражително и го побутна към антрето. С трепереща ръка Митко го подаде на баща си, тъй гневно го отвори и… се вторачи в лика върху банкнотата, украсен с цифра петдесет.

- Хм! – измърмори Иванов укротено – гледай повече да не се повтаря!

След което с опитна ръка прибира банкнотата при днешните добиви.