/откъси от хаоса/

Глава седемдесет и шеста

За нощните въртели

Тихомълком се намъкнах в спалнята и се шмугнах в затопленото легло. Ама пусто не ми се спи. И се замислих. За мен, за нас, за всичко наоколо.

Казват, били сме цивилизация на кръстопът. И така се окръстопътихме, че се омотахме като колет. Колет за Европа, понесен през Босфора. Е, и сега сме си интернационалисти. Тук – турски стоки, там – китайски продавачи, до тях – руски баришни  любов продават, на ъгъла мургаво  събратче развива преджобен или сълзлив бизнес.

Да не говорим за фирмите. Щото у нас по врабче да хвърлиш – президент ще удариш. Всички пишат фирмите си на английски, половината „президенти” и родния език не владеят, освен три изречения. И то двете са псувни. Но с езиците ще се справим. Много училища се навъдиха по тях. Всичко, що знае едно ,,хелоу”, отваря школа. Само дето на младите не им се учи. Ето – срещам комшийчето пред месец се прибра от гурбет. Ама кисело – като миналогодишната туршия.

        - Омръзна ми – вика – да чакам от нашите някой лев за кафе. Работа или няма, или дава,т колкото да не опънеш шушони пред шефа.

        - Чакай – казах – ти нали мечтаеше да не работиш.

        - Ох, чиче! То било едно време. Тогава те срещне мицифаят, разправя тате, вземе паспорта, и ако не бачкаш – за врата и право в предприятията… А сега… де го тоя мицифай?

        Няма милиционери. Има полиция… Полицията… Аа, не! За тях като за умрелите – или добро, или нищо. То и без туй така се държат – като безпомощни призраци.

Прокуратурата… Не, не,не! Съдът… А, де! Обида на властта! На независимостта от никого, от нищо власт! Която действа според Божиите закони – не съди, за да не бъде съдена.

Престъпността? Каква престъпност? Нали едните скъсаха опашките, станаха ,,защита 1”, другите- ,,отбрана 2”, третите – ,,бодигард 3”, после следват ,,закрила 4, 5, 6… 333”. А ние  треперим след пет след обяд зад мукавените врати. И слагаме бронирани. За фасон.

Всички ни охраняват. И единствено Бог ни пази от тях. Наскоро някой предположи, че само ако изнасилят депутат, и то в коридорите на парламента – тогава ще се вземат мерки срещу престъпността. Откъде е сигурен? Ами ако на депутата му хареса и поиска още?

Май скочихме, без да проверим изправен ли е парашутът? И дали изобщо сме с него? И дали това наистина е парашут? И най-важното – къде ще кацнем? Обаче няма страшно. Обещаха ни, че ще ни преведат из пустинята на кризата и ще стигнем Обетованата земя. Оставят някакви си 20  години. Мойсеевците се сменят, ама пустинята край няма. Докато свърши- я камилата, я камиларя… Е, не – камиларите имат климатици в лимузините. А и няма кого да попиташ – аджеба, да не сме объркали пътя? Бог – високо, цар некадърен, президентът – на лов, партиите си набиват и вадят клинове и досиета, парламентът -все във ваканция, премиерът разглежда чистата си трудова книжка… Изобщо – да мислим по-бързо, че земята наближава, пък парашутът …

Глава седемдесет и седма

За нас

Даааа, викам си и не мигам… Заедно се борихме едно време за комунизма, но се разделихме. Едните станаха борци, другите живеем при комунизма. А той вече е настъпил. Влизаш в магазина и, както ни обясняваха в часовете по политпросвета – пълно със  стоки. Бъркаш в джоба и, както ни учеха в часовете по политпросвета – пари вече няма. Само дето на тоя комунизъм му викат „пазарна икономика”. Странно. Защото пазар имало и при робовладелците, нали? А някои наричат такава икономика „бардак”. Но не се прави – в бардака поне има ред.

А защо ли в магазините ни е пълно със „Сканди и загадки”? Четеш надпис  „бройлери”. Гледаш – небръснато посиняло освиенцимско манекенче. На другия щанд – „колбаси”, т.е. нещо, пълно с нещо. Даже месо има . И маса  добавки, разбира се, та кучетата да не го ядат, да надделее природният инстинкт. Така ще има повече за хората.

И плодовете са пълни с Менделеевата таблица, но са на пазара, за да ги продават и ние – какво да правим – ядем ги. Само дето огризките трябва да се заравят дълбоко – по препоръка на МАГАТЕ и „Грийнпийс”. Така химията става основа на живота ни. В аптеките има церове срещу всички болести. Болните умират вече от лекарства и лекари.

А все пак животът поскъпва всеки ден. Нали го няма в списъка на стоките от първа  необходимост. Само борците за мутризъм му свалят цената.

Прави бяха песимистите, като предвиждаха трудностите на демокрацията. Но оставиха оптимистите да ги изживеят. Така животът си върви  като в детска приказка – колкото по-нататък, толкова по-страшно става.