Денят обещаваше слънце за всички. Птиците рисуваха с гласовете си надеждата за мир. Синьото на небето примамваше утринната недоразсъненост. Росата по листенцата на градинските цветя искреше. Миришеше на едва започващо лято. Недостроеното все още гнездо на лястовиците пълнеше пространството на откритата веранда с пърхащи забързани усещания. Само кафето - черно, горещо и ароматно - усещаше себе си различно. В бяла чашка на сини виолетки, то бе тръгнало към своето утро, изпълнено с непреодолимия копнеж да зърне птичия градеж в синевата на настъпващия ден. В нейният ден. Ана приглади края на непокорния кичур, който и пречеше да види гнездото. Нетърпеливият й жест разтревожи птиците и те уплашено зачуруликаха, но с преднамерена неподвижност тя ги успокои, и те отново подхванаха своите си занимания. Тя разтвори книга и потъна в измисления свят на нечието разбиране за живот, което пълнеше душата и със спокойна радост. Не бързаше за никъде, никой не искаше нищо от нея, имаше час-два само за се ...