Калейдоскоп – II. /роман-пъзел/ 12.

Глава девета – за говедата и хората

А след малката чашка /с нея жената полива цветята, че по-голяма съдина с дръжка в къщи нямаме/ се гътнах да поспя. Ама наистина да поспя – никакви дрямки, никакви кошмари. И таман си го рекох – оппа, кошмарът пристигна.

Нищо особено – във вид на говедо…Не, не някое от поляната с жълтите павета, а истинско. Такова – сиво, кротко, безрого, И ми вика /ама това на сън, бе! Алюзия, както ни учеше другарката Андреева навремето/:

- Хората? Какво сте вие, хората? Двуноги с проблеми. А ние, говедата, сме по-добре от вас. Постигнали сме отдавна мечтаното равновесие и желание. Не сме там някакви пърхащи врабчета, нито влачещи се след историята гущери. А сериозни, задълбочени, разбиращи важността на живота, същества. Може да се разчита на нас, на нашата стабилност - ние бавно вървим, но далеч стигаме. И най-важното - това не е от ден, два  и не е за ден, два. От векове поддържаме тая стабилност - биологически, исторически, психически, социално.

Наскоро някакъв, в желанието си да ни укори и обиди за нежеланието ни да се подлагаме на революционните непредвидимости, ни нарече висши, но животни. А ние убедено му отговорихме: „Животни, но висши!”. И този епитет е най-важното нещо в живота ни, защото ние наистина вече сме стигнали до върха на цивилизацията.

И знаете ли какво е той? Да живееш добре и осигурено, без да се замисляш за утрешния евентуален ден.

Вярно, векове хората ни отглеждат в обори, мятат ни тежък ярем, влачим рало, но това е част от цивилизацията, нали? И ние заемаме достойно място в нея, затова и подлагаме покорно врат - на господаря да му  е по-удобно ярема да сложи.

Е, някои са се опитали да насочат насреща му рогата си, но ние, здравомислещите, сме ги смушквали бързо в ребрата. Защото оборът си е обор, но е топъл, на завет сме от житейските и природни бури.

А и друго си е някой да поеме отговорност за решенията, да не си ти, да не блъскаш глава. Така или иначе, нали сме мъдри, знаем едно - ще стане.

Пък и зоологията и социологията ясно ни казват: „Не мислете! Вашата задача е ясна и проста - мъжките да орат, женските да бъдат доени, после - в кланицата. Защото месо е необходимо, а и от кожите стават чудесни седалки за лимузини”.

Затова и ние  тръгваме покорно по означения път. Казаха, че трябва - значи трябва! Какво ще се правим на оригинални?!

Е, някои разправят, че сме имали братя в пампасите, прериите и саваните. С наперени рога, с буйна козина, живеещи без пастири и колячи. Дори лъвовете се замисляли, преди да тръгнат на лов за тях.

Но какво ли не се разправя в легендите? Нали трябва с нещо да се приспиваме вечер в обора, за да сме здрави и бодри на другия ден.     

Защото доброто говедо тихо оре, хубаво мляко дава, а малко мучи…