Глава седемнадесета – за проводниците на вярата

Започнахме да си приказваме пак за идващия край на световната криза, дето у нас я няма. Аз пък се отпуснах назад и направих опит да се замисля. Което е много трудно – та затуй повечето хора само вярват.

А моичките в къщи, въпреки протестите ми, решиха и  прекараха кабелна телевизия. Филми, значи, сериалчета, забава...

Аз пък си искам само родната телевизия! Искам си локумчетата, искам са монипасираните и прекарани през решето новини.

Искам всяка вечер да виждам обезкуражената физиономия на комшията бай Иван Смукалото, когато на екрана изгрее някои политик, на чиято благородна  физиономия са изписани толкоз питиета, дето нашичкият и за два живота не може изпи.

Искам да гледам как бай Кольо Мотичката нежно милва махленското идиотче Митьо и при всяка поява на интервюиран министър черпи момчето с бозичка, мърморейки: „Абе, ти си се родил такъв, ама тоя как е станал?”…

Искам да продължава да се развива хармонично съжителството ми с тъщата и всяка моя бъдеща антибабина мисъл да бъде смазана при появата на известни депутатки пред камерите с ужасяващата представа за размяна на местата им.

Искам да гледам как си чеше удължаващия си нос любимият държавен лидер и да крепи вярата ми в хората с тезата, че все  пак по-голям измамник надали би се родил.

Искам и занапред лекциите му да разравят  философските пластове в мен и да ми пораждат дилеми от рода на „Кое е секс и кое не? Кое е война и кое е мироопазваща бомбардировка? Ракетите ли носят демокрацията или обратното? Кога сме против и кога на кестерме?”

Искам дълго време да обсъждаме темата как един... хм, мъж, дето не може една послушна  и вечна кандидат булка да оправи, цяла държава пак ще оправя. И в какъв смисъл ....

Искам хулиганчетата на татьовците бизнес-политици да продължат мъжественото си  репчене пред камерите и със зверенето си към законите да продължат да подкрепят новонасаденото убеждение на кварталния, че и от нашите пубери имало по-нагли и невъзпитани.

Искам си и родните тележурналисти и репортери. Искам си мушичките водещи, та да го давам на внучето за пример в послушанието. Искам смелите метани пред всяка власт на постоянното екранно присъствие. Искам си суровата арктическа красота, ламариненото тембърче, нежността на говорителката, действаща  като фризер в лятна вечер.

Искам си най-вече по-специалните здравейбългарийни, доброутровци и сеизмографни коментатори. Първо, защото благодарение на тях внучето ми разбра урока за концлагерите; второ, защото пресичат всяка идея у мен за кавга, скандал, раздяла с моята благоверна. Боже, че  аз съм бил женен за ангелка!

Искам си и петъчното Народно събрание.При тая душевна криза, при  тая национална депресия – само депутатските и министерски появи, прояви и шашкании спасяват самочувствието ми. Гледам ги, наслаждавам се психологически и естетически, кефя се...

Поддържам духа си с антитеза. Леле, че то имало бая по-зле от мен!

Направо да създадеш дружество за тях. За защита на интелектуално репресираните от природата.

И искат да ми отнемат всичко това? Да ми пускат спорт, песни, танци и загадки?

Не, не, не! Искам си родната телевизия! И родните, и вносните демократи!