Глава двадесет и седма – за тежкия път към дома

Та взехме ние парата и отидохме да ливнем по едно малко при Ванката. Там, разбира се, си е полупразно. Обаче, беше дошъл комшията Сашко. Артистчето, бе! Дето предната седмица го гледахме в „Отело”. Ама слаб артист! Толкова се мъчи да удуши тая Дездемона, че се наложи публиката да го вика на бис. Поне да си довърши работата като хората!

И си седи Сашко, пият си с комшията от другия вход Петров уискито, спокойни са - знаят, че няма менте да ги удари, оригинално питие гълтат, защото Ванката сам го вари. Седнахме, а Сашко продължава жалбите си::

- Ех, братче, братче! Каква е тая моята жена, какво е това чудо!  Двадесет и две години все кафе в леглото й поднасям и все е недоволна, все ми мърмори...

А Петров бавно цеди уиското и отвръща:

- Абе, тя и моята така искаше, ама после я отучих Сега всяка сутрин ми поднася тя кафе в леглото...

Сетне отпива, махва с ръка и добавя:

- И как все ме намира в тоя голям град, не знам...

Ей така, в сладки приказки, не сме забелязали как късна вечер се спуска. И в кварталното гнездо на мъжкото самочувствие сме останали единствено ние. Приказваме си нещо с Митето и Петров, Сашко не се намесва…

Седи и смуче чашка след чашка. Смуче и нещо си мърмори. Ванката, барманчето, се поослушва, пък с махване на ръка насочва вниманието ни към натрапчивото повтаряне:

 - Жена ми е добра... Жена ми е добра... Жена ми е добра...

 Не издържа явно Ванката и рече:

- Айде бе, Сашко, късно стана. И стига си повтарял тия щуротии - знам, че жена ти е добра...

- Добра, защото е чужда - казва Сашко - А пък го повтарям, защото така пише в психологията. Автотренинг му се вика. Нали след малко ще се прибирам у дома...