Глава петдесет и шеста

За живота-приказка

Седим си с Митето комшията в парка, каним се да тръгваме, но пак важни проблеми пазарни обсъждаме. Идва при нас Илийчо от долния етаж – и той пазарувал, и той с почти празна чанта и вакуумизиран портфейл се завръща.

- Какви цени, какво нещо… Ужас – казва той запъхтян.

- Така е – викам аз – И аз бях на пазара, но аз си имам тактика и стратегия, та по-евтиничко ми излиза. Оглеждам, пък кимам на продавача: „Момче, загърни два картофа за супата” и той увива. „И едно морковче за вкус”, той загъва. „Хайде и една ябълка, че внучето има рожден ден!”, той загъва. „Ориз да ти се намира?”. Той шашардисан пита: „Ама колко зърна искаш?”. Но нищо, аз свикнах, и  продавачите ще свикнат…Ново време настъпи. На реалния социализъм му видяха сметката, ама реалният капитализъм ще ни довърши.

А Митето философски обобщава:

- Приказка е сега животът, приказка. Обаче, ние се оказахме героите, дето били на пиршеството, но по мустаците текло, а в устата не влязло…

Глава петдесет и седма

За риболова и правосъдието

А днес е неделя. И ние с Митето отскочихме до близките блата – младостта да си спомним, с някое рибе бюджета семеен да подпрем. Пък и да си починем от проблемите, дето мащехата-държава ни стоварва ката ден. Та – седим си с Митето комшията на брега на бившето селско езеро, настояще блато, и се опитваме да прилъжем някоя рибка да клъвне. Но рибата не е електорат, не се хваща на празни приказки и обещания за полет към висините.

Все пак, от живота отдъхваме, чист въздух дишаме. И други будали клечат наоколо, сегиз-тогиз някой изпищява или измучава от радост, нещо сребристо излита от водата и каца в рибарската чанта. А пък на един му върви като наркоман на бой. Вади риба подир риба, оглежда ги и… хвърля едрите в реката, а ситните изсипва в кошницата.

Погледах известно време, пък сбутах задрямващия Митьо:

- Мите, тоя да не е откачен? Знае ли, че ей сега може да мине някой ловен надзирател и такъв акт ще му друсне, загдето лови дребна риба?

Митето се протяга сочно, дърпа от фаса свеж цигарен дим, сетне тихо обяснява:

- Навик, братче, навик! Тоя е от правосъдието, свикнал е само дребни рибки да лови, а едрите на свобода да пуска…

Глава петдесет и осма

За малко време да се поразходим из житието-битието ми

Поунесе ме рибарското спокойствие, заляха ме едни спомени…Пенсионирах се баш, когато монетарната мелница смля левовете на стотинки. И оттогава не само не мога да свържа двата края, ами едва ги задържам. Все повече се отдалечават в различни посоки. Отначало бях песимист, но сетне разбрах, че е безнадежно. Винаги е било така – песимистите предвиждат трудностите, оптимистите ги изживяват. Пък и действителността се размножи – едно ни говорят, друго четем, трето виждаме.

А и животът все повече поевтинява – нали не е стока от първа необходимост и ни го пропиляват безплатно. Толкова трудно стана, че все повече ракия трябва, за да възприемеш света. Но, като бръкна в джоба, се сещам, че нямам желание за пиене. И в магазините нямам желание. Слушам, гледам рекламите и си викам: „Е, и? Какво като ми е нарушен киселинният баланс? С два зъба „Орбит” не мога сдъвка, с две стотинки не мога си купи”

Вярно, и преди беше тежко. Излизам, например, вечер от портала на завода и влизам в магазина. Жената имаше задължение да купува за ядене, аз – за душата. Да речем, ще идват сина, снахата, внучетата на вечеря. Вадя мрежичката от джоба и почвам: „Я, моме, дай кило домати … Не – две дай! Краставички… Момче, резни половинка шунка. И оная подковка дай! ”. И половинка гроздова, защото със сина не сме пиячи. А може да се разприказваме – я още една. И ти е тежко – пустата мрежа ръцете ми откъсна. А сега е едно леко, леко – и на ръцете, и на стомаха. Природно съобразен живот!

Оня ден реших, че ние – пенсионерите вегетарианци, имаме нужда от разтоварващ ден. Гледам – дроб. Е, мисля си – като субпродукт ще е по-евтиничко  нещо. Като видях цената… „Абе, младеж,  викам на продавача – аз не го искам за трансплантация!” Но като видях как нервно заточи ножа, си тръгнах.

А и децата  вече усещат. Внучетата ти думам. Баща им се прибра вечер капнал и сутрин, още несъбудил се, излиза. И да речеш, че е прокопсал… Работата такава тежка, работното време толкова дълго, че работодателят даже не внасял осигуровки – без това бачкаторите  надали ще избутат до пенсия.

А внучката гледа, слуша и расте. Минаваме онзи ден край щанд за играчки, а тя ми вика: „Дядо, купи ми кукла”. Какво да и кажа? Спряхме, а тя казва на продавачката: „Куклата защо е затворила очи? Да не я е срам от цената?“. И докато момичето се усети, попита за цената на един гумен крокодил. Като чу очите и станаха на чинийки: „Ама вие жив ли го продавате? ”, пък ме затегли към люлките.

Изобщо – прав е Митето -  живеем си като в приказка. Колкото по-натам отиваме, толкова по-страшно става.

Глава петдесет и девета

За късмета на човека

Седим си с Митето комшията, значи, край блатото,  тихичко си говорим, кротко от фасовете дърпаме, никому зло не правим. Даже и на рибите, което е видно от празните кошчета.  И тъй като сме успели да обиколим в съботата пазарчетата и да изпразним пълните портмонета в почти празните чанти с продукти, бавничко си философстваме.

- Животът – казвам аз – не е никакъв път. Той си е чисто и просто една греда над пропастта – тясна, хлъзгава. Пускат те на нея, бутат те и викат: „Върви! Пък може и да не паднеш!”. Обаче, или някой се мъчи да те спъне изотзад, или друг насреща ти крещи: „Вардааааа!”, или трети се стреми да те напътства кога и къде да завиеш по дъската над пропастта.

- Не,не! – развива своя теория Митето- Животът е скално катерене в планината. Нагоре е що-годе лесно: спреш, починеш, път избереш. Ако не ти хареса – върнеш се и по друг път поемаш. Но ако се откачиш от предпазните въжета, слизането не е по желание!

Кимам с известно съгласие:

- Така е. Тръгне ли ти надолу, край няма. Помниш ли Стефан от „А” вход? Любеше Пена, ожени се за Мара?

- Помня – вика Митето – Не му провървя.

- Купи си апартамент, реституираха го и той остана с пръст в уста. Внесе пари в банката – тя фалира. Почна работа в една фирма – шефа й го прибраха на топло. Магазинче отвори – обраха го.

-Така е – потвърждава Митето – Не му провървя.

- А пролетта умря жена му. И се оказа, че е завещала всичко на племенника си.

- Така е – кима Митето – Не му провървя.

- Тъй, де! Ама Стефан се спомина преди нея.

- Така е – пак продължава Митето – като не му върви на човека…

Глава шестдесета

За истинските професионалисти

- Всички ли дойдоха? Косьо, остави помпата в ъгъла, тук няма никой за застраховане. И тъй – откривам съвещанието. Колеги, всички познаваме детайлно работата си. И печалбите си знаем. Или поне се опитваме да узнаем. Но, кажете – какво е това? Накупихте си модерни коли – добре, мезонети – бива, вили – нормално. Обаче, вчера какво видях при Чушката… ъъъ, господин Чушкарев? Шест цистерни пълнят басейна му с шампанско – така искала жена му! Рано е, рано е , колеги! Засега се налага да живеем скромно макар да не е по джоба ни. Да сдържаме потребностите си! Да работим! Аз не съм ви социалистически директор – непрофесионализъм няма да търпя! Момент, телефонът… Ало? Да, застрахователно дружество „Всичко коз”… Откраднали са ви колата? Момент… Мишо, я виж дали в гаража няма сребристо „Волво”. Ако няма – намери! Ало… В четири следобед ще е пред вас… да, такава е таксата … в евро… плаща се веднага, че може и на парчета да я намерим. Приятен ден!… Пак звъни… Ало? Паспорт? Международен? С какъв печат – истински или фалшив? Защото с истински е по-лесно и по-бързо. Я, колко народ е на хонорар при нас.. Идете при капитан Петров… Какво като ви търсят? Кажете, че сам сте намерили. Подслушват ли? Зная. Зная и кой подслушва. Мишо! Мишо! Изключи тоя телефон от подслушването!… Готово! И поздравете капитана. С евро, естествено… Така! Къде е Пешо? В затвора?! Какво прави там?… Аха! Добре, да  му се занесе видео и подходящи филми. Да гледа и подобрява квалификация. Впрочем, остави – няма време. Кой в прокуратурата е на хонорар при нас? А кой доктор? … Ама какво като е гинеколог? Да уредят и го пуснат по здравословни причини. Аз не съм ви социалистическа власт, безделници няма да търпя! Да излиза от ареста и да се хваща на работа! Вие там, в ъгъла! Много пушите! Не стига, че е вредно, ами и един познат следовател ми се оплака, че в апартамента  дето обработвахте онзи ден, било пълно с фасове. Объркали се кои да махнат, та се наложило да арестуват тъжителите. Накратко – искам работа, организация и дисциплина.! Ние не сме някакви бандити, а организирана професионална престъпност! Че ние утре и партия ще си купим – тогава какво? Няма да внасяме хаос в парламента, я!