Беше изминал половин час, когато дрезгавия смях на възрастния насече въздуха. Той се смееше, но на другите двама им прозвуча като смях, пресипващ в плач.
- Ей, ей, мъжки, – хвана го за врата, тънкия гласец, на име Марто – дай по-ведро, а? Не си сам. Нали, Саша?
Руснакът усети потупване по гърба и примига в тъмницата. Наркотикът вече го освобождаваше и едри капки пот се стичаха по студеното му тяло.
- Ние сме мъртъвци, брат, мъртъвци на 35. Чуваш ли? – говореше той. – А той какво рови, там, а? Какво ровиш човеко, какво знаеш повече от нас, а? Отговаряй веднага кой те прати? Какъв си? - задърпа го за рамената.
Русият мълчеше и само замахна за да се освободи от потните длани на младежа. Беше изкопал малка дупка и не спираше да дълбае по пръстта с плочката. Спомни си годините, когато работеше като минъор в рудниците и сигурно щеше да се пенсионира там, ако не беше онази певица на име София, която го влуди и заради която се хвърляше в бой с въображаеми дракони с имена на мъже. Ревност ли бе ...