7.05.2009 г., 3:06 ч.

Камен бряг 

  Проза » Разкази
1242 0 10
14 мин за четене

Камен бряг *

 

   Последните думи на Камен накараха всички до един от компанията да изтръпнат от изненада. Вятърът - и той невярващ - ги поде, отнесе ги надолу към прибоя, блъсна ги в студените морски води и скалите, вдигна ги нагоре към студеното нощно небе, завихри ги в яростен танц и с отчаяна сила ги запокити отново към смълчаната група мъже и жени. Огънят потрепери и рояк искри сякаш изписаха протеста си от чутото в тъмнината на малката скална ниша…

   - Не е истина! – Калина скри лицето си в шепи и се разрида.

   - Мамка му и живот! - Васил мрачно се изплю върху огромната купчина мидени черупки, събирани тук от години.

   - Дааа… - Орлин подръпна струните и китарата изпрати един тъжен акорд след рояка искри – Май това е последната ни вечер… тук…

   Само Милена гледаше безмълвна огъня и сякаш не беше на този каменен бряг, а някъде далече в пространството или във времето…

    Васил изсумтя, стана и започна да пъха безразборно багажа си в раницата. Калина и Орлин сториха същото.

   - Приятели, почакайте! – Камен също се надигна от мястото си и се опита да препречи пътя им.

   - Хм! „Приятели”… Дръпни се! - Васил метна раницата на гърба си, избута мъжа пред себе си и запълзя по тясната пътечка нагоре към платото.

   - Милена, идваш ли? – Орлин хвърли поглед към жената до огъня.

   - Ако това е последната ни нощ на това място… ако това е последният ни огън… ще остана докато го има…

   - Ти решаваш – Орлин кимна на Калина и двамата поеха по пътеката след Васил. Скоро тъмнината ги погълна.

   Усилващият се вятър свиреше в десетките скални пукнатини наоколо и заглушаваше пращенето на дърветата в огъня. Прибоят му пригласяше със своето пенливо кресчендо. Дуетът на двете стихии вдигаше солени морски пръски високо чак до малката скална ниша. От тъмното небе първите едри капки дъжд се опитваха плахо, но засега безуспешно да ги конкурират. Някъде зад невидимия нощен хоризонт проблясваха светкавиците на приближаващата се буря…

   Милена потрепери зиморничаво и вдигна яката на якето си.

   - „Приятели”… – усмихна се тъжно и поклати глава, без да отделя поглед от пламъците...

   - Знам… че в този момент това звучи нелепо… - Камен я наметна със спалния си чувал и приседна до нея - Но каквото и да мислите за мен, винаги ще си останете моите приятели… Дори и вие вече да не ме приемате за такъв…

   Жената го погледна изненадано:

   - Наистина ли мислиш, че след всичко казано имаш право да ни… да ги наричаш „приятели”?! Вярваш ли, че след тази нощ ще си останем същите?

   Мъжът мълчаливо поклати глава.

   - Ето виждаш ли! Самият ти не го вярваш… Отдавна не сме онези момчета и момичета, които бяхме… Всички се променяме. Кой по-бързо, кой по-бавно… Но след тази нощ нищо няма да е същото… Как стигнахме до тук, Камене?... Нали се бяхме клели „Никой никого да не предава”… Горе, до нашето огънче…

   - Знам! – прекъсна я тихо, но настойчиво - Затова и избрах да ви го съобщя точно тук. Затова ви и предложих да се съберем тази година малко по-рано от обичайното… Очаквах, че нямаше да го приемете с фанфари, и точно затова реших да ви го кажа очи в очи, а не по телефона… Помня в какво се клехме… Никого не предавам… Знаеш, че винаги съм помагал на всички ви с каквото мога… Но нека да не бъркаме служебните ангажименти с личните приятелства и чувства!

   - „Служебните ангажименти”! Така ли му казваш вече на нашето място?! А как стигна до този „служебен ангажимент”? Помниш ли?!... Помниш ли кой ни доведе за първи път тук?!...

   - Помня, разбира се… Господи, как мога да забравя?!... Абитуриентският бал, хотелът в Албена, Васил, който разказа, че катери скалите наоколо… Спонтанната идея да ни покаже мястото… Жигулката на баща му, която ни събра и шестимата… Тясната и стръмна пътечка по която лазехме с костюмите и балните ви рокли… Марта закачи нейната на някакъв храсталак, но пък това я спаси от падане в пропастта… Бяхме подпийнали… - мъжът хвърли нови сухи коренища в линеещия огън.

   - И мъждукащото огънче от тръбата с газ горе на платото! – Милена се оживи - Клетвата... Чак после за пръв път слязохме тук - на „Долната земя”... Нашето парче земя, надвиснало над морето… Цяло лято идвахме тук. Васил пусна алпинистките си въжета до скалите долу и научи всички ни да слизаме и да се качваме по тях… Той разбира се беше идвал и преди това тук. Подозирам, че е водил преди нас и Калина… Все пак бяха гаджета…

   - Да… Марта и Орлин после също са се усамотявали тук…

   - Всички те очакваха нещо и между нас с теб да се случи…

   Настана неловко мълчание. Светкавиците раздираха небето над тъмното море все по-близо и по-близо. Глухият им тътен се опитваше да надвика прибоя. Камен разрови огъня с клон и рояк искри озариха лицата на двамата.

   - Но не се случи… Ранните връзки не свършват добре. Васил и Калина скъсаха още тогава, а Марта и Орлин се ожениха набързо, но след две години вече бяха разведени… Да не говорим, че ранният им брак и детето съсипаха следването и кариерите им…

   - Кариерите им! – жената грабна клона от ръцете му и ядосано започна да рови в огъня – Разбира се! За теб най-важна е кариерата! Всичко друго е на заден план! Заради нея предаде и приятелите си! Кариерата!... Заради едната кариера плю на клетвата ни…

   - Милена! Недей…

   Тя обаче се беше разгорещила като искрите, които клонът в ръката ѝ и бурният вятър хвърляха към тъмното небе.

   -… Кариерата! Заради нея плю и на нашата „Долна земя” и реши да я продадеш! За колко я продаде? За тридесет сребърника? Е, вече сигурно си доволен! Кариерата ти върви успешно! Ти си мастит бизнесмен, построил десетки хотели! Но се свършиха местата по морето, та стигна и до нашето малко късче земя! Честито! Като направиш своето голф-игрище горе на платото, като вдигнеш поредния си бетонен бункер, ще си завъртиш и едно бетоново стълбище до нашата скала. Ще си сложиш една електрическа камина и ще си мислиш, че си имаш „огънчето”!...

   Една гръмотевица блесна наблизо и ги заслепи. Миг по късно грохотът ѝ заглуши думите на жената. Сякаш това бе сигналът към надвисналите облаци. Пороят се отприщи като от скъсан бент. Море и небе се сляха в едно, а нейде по средата им на оскъдното парче скала огънят с писъци посрещаше едрите капки дъжд, сякаш предусещаше, че това е последната му нощ…

   Милена вдигна лице към небето и затвори очи. Стичащият се по страните ѝ дъжд криеше сълзите ѝ на безсилие. Камен се наведе, прегърна я и я пренесе в дъното на нишата, където беше малко по-сухо и само от време на време вятърът довяваше пръските дъжд. Беше я загърнал с полумокрия спален чувал. Тя беше толкова близо… Усещаше дъха ѝ, усещаше топлината на тялото ѝ, усещаше ударите на сърцето ѝ. На проблясъците на светкавиците се взираше в мокрото ѝ лице, в клепачите на затворените ѝ очи и изведнъж безумно му се прииска да я целуне. Приближи се към устните ѝ, но в последния миг успя да впрегне цялата си воля за да спре. Тя не усети нищо…

   -  Знаеш ли, права си. За мен кариерата е всичко. Просто защото освен нея нямам нищо друго… Само някакви случайни и мимолетни връзки… Празните  апартаменти във Варна и София, въпреки лукса им, не са най-уютното място… Не ми оставаше нищо, освен да се отдам на работата си… Работа, работа, само работа. Създадох име. После нещата се завъртяха от само себе си… Клиентите идваха с парите си и ме молеха да строя за тях… Но през цялото време чаках онази седмица в средата на май, когато се събирахме тук. Когато забравях всичко и се пренасях години назад. Когато отново бях онзи млад и безгрижен Камен, а и вие си бяхте същите… Ти, Васко, Орлин, Калина... Това ме крепеше… Когато научих, че голяма фирма е купила платото горе и възнамерява да строи поредния мегаломански комплекс с хиляди апартаменти за продан, разбрах, че скоро всичко ще приключи… Това, което ни събираше и крепеше приятелството ни, беше това парче скала, надвиснало над морето. Скоро никой нямаше да ни допусне до нея… Не оставаше нищо друго, освен да впрегна всичките си връзки, да вложа всичките си пари, да тегля кредит и да откупя това място… Беше още преди година и нещо… Миналата година не ви казах. Кой се прави на герой пред приятелите си? Какво, трябваше да се изфукам ли? „Аз - Камен, съм собственик на платото и съм кръстил местността на себе си”!... Разбира се, че запазих тайната. Обаче преди няколко месеца банките-кредитори започнаха да ме притискат… Работата беше намаляла, кризата тепърва настъпваше, а аз бях останал без свежи пари. Нещата във фирмата бяха тръгнали назад… Рискувах да загубя ипотекирания имот… Тогава приех предложението на чуждестранната фирма да направим това голфигрище… С няколко малки вили наоколо. Това беше някакъв по-приемлив вариант… Изричното ми условие беше да запазя няколко декара  около „Долната земя” и свободния достъп до нея… Зная, че няма да е същото като сега, но…

   Милена го гледаше изумена. Той криеше погледа си.

   - Защо не разказа това на останалите?! Защо го премълча?!

   - „Защо?”… Защото след думите „строеж на голфигрище” каквото и да кажех, щеше да прозвучи като оправдание… „Защо?” Защото никога, пред никого не съм се оправдавал! Дори пред приятелите си... Пред бившите си приятели...

   - Камене, по дяволите гордостта ти! По дяволите страха ти да не се изложиш! А твърдиш, че тук се превръщаш в същия онзи Камен от едно време! Не беше такъв, Камене! Къде остана онова усмихнато и лъчезарно момче? Къде остана доверието? Помниш ли - никой нямаше тайни от другите. Всичко споделяхме... А сега?... Спести им най-важната истина! Истината, че не си ги предал!... Че нe си ни предал!... Заради криворазбраното ти честолюбие! „Никога не се оправдам пред никого”! Камене, Камене...  

   - Вече няма никакво значение…

   - Има значение, разбира се! След като ми разказа, така или иначе и те ще научат. Длъжна съм да им го кажа!

   Поредната светкавица озари лицата им. Погледите им се срещнаха. Мъжът поклати глава.

   - Моля те, недей! Обещай ми, че няма да го направиш! Така може би е по-добре... Все някога трябваше да се разделим. Ти беше права - всички се променяме. Кой по-бързо, кой по-бавно… Миналото отдавна вече не ни принадлежи и колкото и да се мъчим, няма да успеем да го върнем...

   - Камене, Камене… - жената се пресегна и погали мократа коса по слепоочието на мъжа.

   Той взе ръката ѝ, целуна дланта и я притисна до лицето си:

   - Благодаря ти...

   Дъждът изсипваше с цялата си мощ потоците вода върху парчето скала. Гръмотевиците забиваха електрическите си бичове с ярост в платото и морето. Вятърът блъскаше неистово малката ниша. Огънят в огнището отдавна се бе превърнал в студена, мокра пепел…

 

12.03.2008 – 06.05.2009

 

___

* По идея и с любезното съгласие за публикуване на Ина Иванова

 

 

 

 

© Пер Перикон Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Камен бряг и Огънчето.. едно неизпълнено обещание. Натъжих се. Ти ще разбереш. Поздрав!
  • Здравейте, Пер Перикон,

    Вчера ви написах ЛС, в което ви попитах дали искате този ваш разказ да бъде в публикуван в Eurochicago.com. Моля, отговорете ми дали искате или не тази публикация, защото ако не искате, на мястото на вашия ще бъде публикуван друг разказ.
  • Блазе им. Приятели.
  • Мислих, докато четох, мислих и после. Благодаря!
  • Пер...
  • Подкрепям Петя, особено с цитата от Бах!
  • Много е хубав...
  • "Ако това е последната ни нощ на това място… ако това е последният ни огън… ще остана докато го има…"

    Стойностен разказ за цената на човешките взаимоотношения на фона на времето...!

    Ричард Бах казва: Не се плаши, ако трябва да се сбогуваш. За да има нови срещи, първо трябва да има сбогуване. А щом сте приятели, непременно ще се срещнете, било след броени мигове или след няколко живота.


  • Точно щях да споделя, че ми е познат разказа, а и автора, когато видях послеписа!
    Отново комплименти за чудесното четиво!!!
  • Вълнуващо и истинско. Благодаря.

    ДЖУЛАЯ МОРНИНГ

    На Камен бряг чакам
    любимите стъпки да чуя отново,
    звездите догарят
    и чувства умират във мен.
    Любовта ни, тя тихо угасва
    без поглед и ласка,
    зората светлее,
    изгрява новият ден.
    Късат се струна след струна,
    морето там долу въздиша,
    показва се първият лъч,
    от него сърцето кърви.
    И изгрява любимо лице,
    пак пее Андреа Бочели...
    ...Тръгвам ! Незнайно къде,
    но тук ще се връщам отново
    с нежно цвете и песен за теб.

    2008-07-01
Предложения
: ??:??