Пътуването ми не мина особено приятно. Телепортаторът попадна във вакуумна дупка и мина известно време, докато транспортните служители я запълнят. Това даде отклонение от двайсетина минути, но все пак бях доставен гладко на местоназначението. Папата беше вече там и изглеждаше изнервен от чакането.

       - Не започваш по най-добрия начин – изръмжа той с дрезгавия си глас.    

       - Вакуумна дупка – обясних. – Съжалявам, но непредвидени обстоятелства. Все ми се случват такива неща, когато съм с жена или с телепортатор.

       Огледах се да видя къде се намирам. Пристигнал бях в двора на една двуетажна бяла къща с елипсовидна фасада и триъгълни неонови прозорци. Къщата изглеждаше много красива и добре поддържана. В двора имаше великолепен италиански райграс и симетрични лехи от чемшир, подрязани и безупречно заравнени.

     - Това е предизборният ни щаб – каза Папата. – Тук имаш кабинет, фитнес-салон и басейн, конферентна и заседателна зали, три спални само за теб, плюс външна пристройка за личните ти асистенти. Те са един мъж, едно джендър и два робота.  

       Мястото много повече приличаше на луксозен бардак, отколкото на предизборен щаб на политическа партия. Но като знаех каква е манихейската порода, вероятно щеше да служи и за двете работи едновременно.

        Предположението ми се потвърди от Папата, който изведнъж бе възвърнал апетита си за мъжко месце.       

       - Ти знаеш ли, че имаш страшни очи? Напълнял си, но ти отива – каза той като ме огледа с одобрение. Гласът му беше станал още по-дрезгав. – Истински мъж в най-хубавите му години!

       Знаех си, че ще стане така. Вече посягаше да ме хване за чатала. Той може и да се откаже от папската тиара някой ден, но от мераците си никога. Ей такъв е. 

      - Педал скапан! – озъбих му се веднага. В такива мигове единственият начин е да му покажеш свирепа агресия, защото само тя го отблъсва. – Аз още мога да удрям здрави крошета като едно време. Искаш ли да направя кривата ти уста квадратна?

       Заканата свърши работа, той веднага се посви. В същото време блиндираната врата на къщата се отвори и се показа един много висок и слаб мъж на средна възраст. Той вече беше успял да загуби повечето си коса и всичкото си добро настроение.

       Папата пак стана делови и сериозен, сякаш нищо не е било:

       - Това е Стоян, куратор на имота и твой политически секретар – представи го той. – Стоян е много учен човек. Има диплома по ръководство и управление на изкуствения интелект от Свободния университет в Койнаре и е специализирал във филиала му в Цюрих. Я кажи какво беше специализирал в Цюрих, Стояне, че аз все не мога да го запомня!

       - Съхраняване и унищожаване на радиоактивни частици след разпада на изкуствения интелект – каза Стоян, без да изглежда никак доволен от живия живот.

       Тези науки бяха твърде далеч от мен и ми се виждаха точно толкова сложни и безполезни, че човечеството да може да им придаде най-голямата важност, на която бе способно. Съдейки по нацупената физиономия на Стоян и напредналото му оплешивяване, той бе прахосал безумно много нерви и сладки нощи, за да ги изучи.

      В следващия четвърт час този школуван инженер вложи цялото си старание да ни обясни в какво неблагодарно положение са го поставили двата му подопечени робота и колко много злоупотребяват те с правата си. По всичко изглеждаше, че Стоян  внимателно е подбирал предмета на специализацията си и още тогава е преценил, че ще му бъде по-драго да се занимава с тленните и биологично опасни останки на изкуствения интелект след като последният се гътне, отколкото с безкрайните своенравия, които приживе предлага на управляващия го хуманоид.           

       Бързо взех страната на Стоян. И тук изобщо не ставаше дума за някаква хуманоидна солидарност. Имал съм си работа с доста роботи и много добре ги знам що за стока са. Понеже са по-начетени от нас, те бързо захитряват и все намират как да се скатават и оплакват. Пък и измислиха как да прихващат човешки болести, да се заразяват от нас и да ползват болнични. И все грипове и омикрони, как пък не чух един робот да го е пипнал рак? Бил съм аз адвокат по толкоз дела за насилие спрямо домашни роботи. Винаги се пишат жертви и страдалци. Мъжете и джендърите съдии обикновено им съчувстват, само жените правораздават с по-твърда ръка. Според мен металните гадинки сами си го търсят, ама хайде. Но, което си е, такива неща можеш само да ги мислиш, но не и да ги кажеш в съда. Иначе лишаването от практикуване не ти мърда. Не знам кога и кой наш събрат пръв е измислил антидискриминационните правила и закони, но който и да е бил, хич не е бил прост. И добре ще е забогатял.        

       В случая със Стоян и зачислените му роботи работата изглеждаше същата. Класическа злоупотреба с права. Двата робота на щат в манихейския предизборен щаб се казвали Бойко и Славко. Предния ден Бойко се затръшкал. Представил положителен PCR-тест и се оттеглил за задължителна карантина. Отказал да работи дистанционно и пратил електронен болничен лист. На Стоян му се наложило да прехвърли неговата работа на Славко, който така се разбунтувал, че заплашил със съд за полагане на незаконен допълнителен труд и неползване на междуседмични почивки. Стоян се видял принуден да го пусне във временен отпуск. Той естествено бил платен. Така в началото на предизборната кампания и двата робота бяха извън строя, макар и на заплата.

      - Да бяха обикновени домашни роботи, както и да е – каза Стоян с голямо огорчение. – Но това са административни роботи от най-ново поколение. Какво доживяхме, администраторите да изнагляват повече от простите бачкатори. Позор и печал за цялото роботоинженерство, господа!

    - Майната им, не ги мисли – успокои го Папата. – Дребни, сметкаджийски, изкуствени мозъчета. Остави ги, ние винаги можем да ги отвинтим и пратим за скрап. Ама сме дошли за кака Сийка, не за тях. Я сега с г-н Кенеф да ни заведеш при нея!     

      - Разбира се, ще ви заведа – отговори кураторът. – Виждали ли сте я досега?

      - Видях я веднъж след като Айнщайн я монтира тук – каза Папата. – Не ѝ разбирам, пък и Айнщайн много бързаше и не си даде зор да я обяснява.

      - Аз пък въобще не съм я виждал – казах аз. – И научих за нея преди минути.

      Стоян се опита да ми се усмихне. Не му се получи, но поне положи усилия.

      - Вие ще трябва добре да я разучите, г-н Кенеф – каза той. – Нали знаете, че двамата с трансспейстемпоралния г-н Кешмор сте единствените лица, оторизирани за работа с нея? Айнщайн я създаде такава, дори аз не мога да я бутам.

       - Какво значи „трансспейстемпорален“? – попитах аз.

      - Обект или субект, който има свойството да се придвижва без изменения в пространствено-времевия континуум под въздействието на чужда и/или собствена воля.

        - И Кешмор е обект или субект баш с такива свойства? – попитах отново.

        Към тъжните черти на лицето на Стоян се добавиха контурите на досадата.

    - Да, нещо такова. Движението му се материализира чрез физичните мощности на Сийка, но е изцяло детерминирано от Вашите команди.

         - Сийка не може ли да му заповядва?

        - Вие какво очаквате от Сийка? Тя е една машина на времето и нищо повече. Просто трансферен оператор, макар и най-могъщият, който някога е бил измислян.

        - Значи целия парад с местенето го командвам аз, така ли? – попитах малко надменно.

        - Ще разберете сам щом се запознаете с инструктажа. Мисля, че е крайно време вече.

        - Чудничко. Заведи ме тогава при тази машина Сийка и давай инструктажа!

        - И аз ще дойда – обади се Папата. – Това е много интересно.

        - Последвайте ме, господа! – покани ни все тъй мрачният Стоян и въздъхна.

      Последвахме го и се озовахме в една напълно изолирана лабораторна на подземния етаж. Там беше инсталирана кака Сийка, най-великото изобретение на нечий човешки или нечовешки ум от мажоритарния вот и атомната бомба насам.