Камъкът

     Земята ме роди камък - твърд и студен (мислех си). Когато вятърът и времето започнаха да ме оформят, разбрах, че нищо не е достатъчно твърдо или тежко, за да им устои. Когато слънцето достигна най-високата точка в небето, осъзнах, че нищо не е прекалено студено да устои на лъчите му. "Кой съм аз тогава?" - запитах се. И тъй като животът има хумористичния навик да ни отговаря на въпросите, които не изричаме на глас, едно момиче ме запрати към близкото езеро с учудваща енергия и сила.
     "Кой си ти?" - попита ме едно птиче, докато летях над езерото - "Аз съм птица, също като теб!" - отговорих, без да се замислям. "Тогава защо падаш?" - попита ме птичето. Студената прегръдка на езерото прекъсна остроумния ми (мислех си) отговор. Ха! Че защо ще давам обяснения на някакво си птиче, което за разлика от мен дори не може да се гмурне във водата?! Аз не падам, а летя надолу!
     "Кой си ти?" - попита ме една рибка, щом цопнах в езерото - "Аз съм риба, също като теб!" - отговорих, без да се замислям. "Тогава защо потъваш?" - учуди се рибката. Ха! Че защо ще се обяснявам на някаква си рибка, която нито може да лети, нито може да се гмурне на дъното като мен. Не потъвам, а се гмуркам към дъното.
     "Кой си ти?" - попита ме едно водорасло. "Аз съм водорасло, също като теб!" - отговорих, без да се замислям. "Тогава защо си неподвижен?". Боже, каква наглост. Реших да не си губя времето да давам разяснения на някакво водорасло, което, за да види света, трябва да стане храна на рибката, която от своя страна да бъде уловена от птичето. Ха! Та нямам ли право на почивка?! Земята ме роди твърд и студен, вятърът и времето ме деформираха и напукаха, слънцето ме изпече и някакво лекомислено дете ме захвърли в студеното езеро; летях, плувах и отговарях на глупави (мислех си) въпроси.
      За голяма моя изненада, слънцето се виждаше от дъното - все тъй ярко, все тъй далечно и недостижимо. "Знаеш ли какво е онова ярко кълбо, което къпе лъчите си в езерото?" - попитах водораслото. "Зная!" - отвърна ми - "Това е слънцето - то ми дава живот и ме храни. Но трябва да страня от него, защото ако ме докосне с лъчите си на сушата, ще изсъхна и ще умра. "Изглежда знаеш доста за слънцето!" - подхвърлих раздразнено - "Обаче ако не си го виждал отблизо, значи не го познаваш и не ти е приятел." Замислих се за миг и продължих "Ако си достатъчно вкусен, рибката ще те лапне. Ако си достатъчно тежък, тя ще се умори и птичката ще я грабне. Тогава ще си близо до слънцето и ще можеш да кажеш, че наистина го познаваш.". "Ще опитам!" - въодушеви се водораслото. Реших тогава, че добре съм си починал и е време отново да видя света навън. Затуй рекох на водораслото: "Изяж ме! Аз ще те направя вкусен и тежък!". "Не ям камъни" - отвърна ми то.