Винаги съм подозирал, че всички проблеми идват от жените, но едно е подозрението, а съвсем друго нещо е голият факт, който лъсна пред мен един ден в цялата си изящна голота, която си беше направо стряскаща. Жената, която не пие нищо по-силно от чай взе да кашля. Вдигна температура, а лекарите само това чакаха и я поставиха под карантина, тъй като се съмняваха, че може да е пипнала коронавирус. Веднага ми лепнаха и на мен една, макар че нищо ми нямаше.

-Абе вие луди ли сте? – викам- Две седмици с жената в един апартамент. По-добре направо ме пращайте в психиатрията.

Такива били правилата,  ми обясниха. Ако наруша карантината пет хиляди лева глоба и затвор ме чакали. За миг се замислих, ама само за миг. Затворът добре, но глобата ме притесняваше. Нещо много ми идваше.   Няма как. Ще трябва да оцелея някак си две седмици под един покрив с това заразно зло.

     Запалих колата и подкарах към близкия супермаркет, да се заредя с провизии. Две седмици са това. Не е шега работа.  Влязох вътре и за миг се стъписах. Пред очите ми батални сцени. Имах чувството, че присъствам на разграбването на Древния Рим от варварите.  Препълнени колички. Ревещи деца и жени които се щуряха като обезумели насам натам. Не знам защо, но основната битка се водеше пред щанда за тоалетна хартия. Народът я разграбваше като топъл хляб. Все едно ни грози зараза от малария, а не от коронавирус.   Още не бях се окопитил, когато видях как една бабка пъргаво да се спуска към количката на млада жена. Грабна един от пакетите ѝ с тоалетна хартия и с мръсна газ изчезна в навалицата. На жената ѝ увисна ченето чак до земята. С периферното си зрение забелязах друга баба, която бе възприела по-различна тактика. Тя чакаше в засада, скрита  зад един рафт, приближаващата към нея количка бутана от мъж на средна възраст. Въпросният господин беше към два метра и с размерите на малка бетонобъркачка, но това въобще не я стресна. Грабна му хартията и се стопи в навалицата с бързината на падаща звезда. Абе когато става въпрос за оцеляване няма по-добри от българските пенсионери. Това от мен да го знаете.  

          Аз се спрях пред щанда за алкохол. Мислех си, че там битката ще бъде още по-разгорещена, но – чудо. Беше тихо и спокойно като в църква. Този народ съвсем беше изтрещял. Един стар военен лекар навремето ми беше казал, че няма бацил, който да оцелее когато е атакуван от шестдесетградусова ракия. Вкъщи имах пет литра от тази животоспасяваща течност, запазена точно за такива случаи, но реших да добавя и по-леки питиета за разкош. Затова взех три бутилки водка и две бутилки уиски. Подвоумих се малко и грабнах и четири бутилки вино за жената. Да види, че съм човек. Нищо, че не пие. Едно греяно вино винаги помага, когато си настинал. Ще й го пробутам като лекарство.  Последното, което добавих в количката бяха два стека с бира, за да не умра от жажда. След като свърших тази отговорна работа слаломирах успешно между сражаващите се и пътьом успях да докопам пакет боб, ориз, две кила пържоли и още толкова кайма. Грабнах и двадесетина консерви. От казармата още знам, че консервата крепи войника в най-тежките моменти. Последното, което наврях в количката беше три кила картофи. Спокоен и уравновесен като банков чиновник излязох от магазина с чувството на добре изпълнен дълг.   

       Прибрах се вкъщи. Затворих външната врата и нещо ме стегна за гърлото. Почувствах се като животно затворено в клетка. Започнах да обикалям нервно стаите. Спирах се пред прозорците. Поглеждах навън  за миг с поглед изпълнен с копнеж и отново подновявах разходката си. Жената ме следеше с нервен поглед, но благоразумно мълчеше. Накрая си сипах чаша от лютата ракия. Пийнах сериозна глътка.  Течността нахлу в мен, подпали вътрешностите ми и ме удари чак в краката. Запалих цигара и се успокоих. 

Проблемът беше, че спряха мачовете, но не и турските сериали. Ей няма справедливост на този свят и това си е. Жената стоеше пред телевизора от сутрин до вечер, а после звънеше на приятелки и обсъждаха какво са гледали и коя какво разбрала. Абе с една дума животът й беше песен, а моят заприличваше на древногръцка трагедия. Започвах деня с бира, колкото да разузная обстановката, после минавах на уиски и накрая приключвах с ракия. Имаше сериозна опасност да се превърна в самотен и отчаян алкохолик, когато един ден телефонът ми иззвъня. Спуснах се към него като удавник към спасителен пояс. Беше другарят Аврамов. Обявили извънредно положение и всички трябвало да си стоят по къщите ме информира той. Аз новините спрях да ги гледам още на третия ден. Това броене на заразени и трупове рано сутрин ме депресираше още повече. Имах чувството, че съм затворен в концентрационен лагер и главния есесовец изброяваше каква работа са свършили през вчерашния ден. Не, мерси. Отказах да участвам в този театър.

- Ти разбираш ли, че аз полудявам бе, човек, а е минал само един ден? - каза Аврамов - Жената чела в една група във Фейсбук, че всичко това било измислено, за да уморят старите хора, а младите да правят деца, като са затворени и не могат да излизат. Сега ме преследва да правим секс през два часа. И въобще не приема довода ми, че ние не сме млади. На ръба на силите си съм. Трябва нещо да измислим.

Беше обяд, така че си сипах едно уиски. Не за друго, а за да засили мисловният ми процес и казах:

- Аз съм така от пет дена и скоро ще заприличам на спиртосан червей в стъкленица.

- Що пък на червей? – зачуди се той.

- Щото само пия и нищо не ям. Слабея все едно съм в санаториума на доктор Емилова.

- Коя е па тази?

- Абе една дето мори хората с глад, белким отслабнат преди да хвърлят топа. Говори се, че имало оцелели, но според мен това са само слухове.

- Пич, ти не си добре.

- И аз това казвам. Да те видя теб след пет дена как ще си.

- Сигурно по-зле и от теб. Трябва спешно да вземем мерки.

- За момента освен да се хвърля през терасата друг спасителен пояс не виждам.

- А не така. Това всеки го може. Не се измъквай по лесния начин.

- Ако знаеш по-труден ми кажи.

- В главата ми се заражда една идея. – рече- Чакай да си сипя едно, че така на голо само ми пробягва като заек през мозъка и не мога да я хвана.

- Наздраве! - обади се след малко Аврамов.

- Наздраве! – отвърнах и отпих.

- Нещо ми е терсене така да пия с теб, а да не се виждаме. Голема мъка е това.

И тук някакво отдавна ръждясало зъбчато колело в мозъкът ми зацепи, което доведе до спонтанен проблясък на мисловна дейност.

- Я дай да се включим по Скайп! - рекох - Така ще можем да се виждаме и да си пием все едно сме на една маса.

Чух го как Аврамов се пляска по челото или поне така предполагах и в следващият момент каза:

- Пич, ти си гении.

- Чак сега ли го разбра?

Не бе. Винаги съм го подозирал, но сега стана безпощадно ясно.

Включихме Скайпа. Ухилената му физиономия лъсна на монитора ми. Все едно седеше на моята маса.

- А наздраве!

Вдигнах чашата и чукнах монитора. Той направи същото.  Всичко беше толкова реално. Само дето не се чу звъна им.

- Дзън.- рече Аврамов и в този момент се почувствах жив. За малко да заплача от радост.

След две питиета време вече имахме стройно изготвен план за това как да преживеем карантината.  Решихме да се обадим на другите от тайфата- Киро Борсата, Борката и Боян. Да се свържем по Скайп и заедно да изгледаме мачовете от Световното първенство по футбол от 1994 година, когато българският отбор стигна до полуфиналите.  Мислехме, че в тези тежки времена ентусиазмът от онази паметна година ще повдигне духа ни. Момчетата приеха идеята ни по-възторжено и от нас. Организацията ни беше светкавична като блицкриг и на другия ден стартирахме първенството.  Така се вживяхме, че все едно го гледахме на живо.

На мача с Нигерия, които загубихме с 3 на 0 бяхме посърнали, но следващия с Гърция ни вдигна настроението. Мачът с Аржентина го изгледахме напрегнато, но след победния гол на Наско Сираков направо пощуряхме от радост. Даже жената влезе в стаята да види добре ли съм, но бързо напусна учудена, че гледам мач. Мачът с Мексико беше голяма драма. При победната дузпа нервите на Аврамов не издържаха и той излезе на техния балкон, като скандираше мощно „Българи юнаци“. После ни разказа, че комшията взел да вика с него и скоро се включил целият блок, а после и съседния и така целият квартал скандирал мощно „Българи юнаци“. Всичко това го видях вечерта по новините, когато излъчиха кадри от квартала на Аврамов, а журналистката обясняваше как по този начин хората изразявали подкрепата си към лекарите от предната линия. Смях се от сърце за пръв път от седмица.

       Мачът с Германия на четвъртфиналите беше истински трилър, но оцеляхме и този път всички излязохме по терасите скандирайки мощно „Българи юнаци“. Няколко квартала в София поеха скандиранията от нас и отново влязохме в новините.

       След мача с Италия, в който съдията не даде чиста дузпа за нас и загубихме бяхме унили като погребални агенти и тихо се напихме, но това не беше важно. Важното беше, че отново се чувствахме живи. Лошото беше, че Световното свърши. Свърши и първата седмица от карантината.

         През втората седмица реших да се запиша на онлайн курс по готварство. Направих го с мисъл за бъдещето.  Ако жената падне жертва в борбата с коронавируса да не умра от глад. Познанията ми в готварството можеха да се конкурират с тези на петгодишно дете по същата тема. Жена ми обаче не разбра задните ми мисли, а помисли, че съм решил да ѝ помагам в кухнята и ме насърчи с широка одобрителна усмивка.

       Курсът водеше жена на средна възраст с вид на застаряваща стара мома и пъргавината на мечка гризли, която не знам защо смяташе, че преподава на хора изпаднали в старческа деменция. Въпреки това първото ястие, което ни накара да сготвим беше с непознатото на мен име Чили кон карне. Звучеше загадъчно като таен ръкопис, но се оказа просто боб с кайма и люти чушки. Нищо сложно на пръв поглед. Единственото, което ме затрудни беше как да включа котлона на печката, но от тук насетне нямах никакви проблеми и вечерта с гордост сервирах на жената сготвеното от мен ястие. Тя предпазливо си взе една лъжица от него, сякаш съм ѝ поднесъл гъби за вечеря. Опита го и каза.

- Не е лошо.

На мен обаче ми прозвуча като „Това е пълен боклук“.

- Ще ми кажеш ли какво си сготвил? – запита тя.

Този въпрос направо ме довърши.

- Как какво? Чили кон карне. - отвърнах гордо и добавих за непросветените – Просто казано боб с кайма и люти чушки.

-А къде е бобът?- запита ме тя с невинен глас. – Отделно ли се сервира?

Без малко да нахлупя тенджерата на главата ѝ, но с последни усилия на волята се въздържах. Реших първо да го опитам и  и после да мина в атака.

Още на първата хапка усетих, че имаме проблем. Странно, но и аз не усещах вътре да има боб. Имаше зърна, но бяха по-твърди от бобените и определено не бях със същия вкус.  Изпаднал в нокдаун, но не и повален в нокаут скочих от стола и се втурнах към кошчето за боклук с енергията на клошар току-що съзрял банкнота. Зарових се в боклука и скоро намерих консервите от които бях приготвил моето чили кон карне. Изцъклих поглед, когато видях надписа на тях. С големи бели букви ясно пишеше „Нахут“.  Значи вместо боб съм сложил нахут. Шокът беше голям. Сякаш ме бяха ударили двеста волта ток. Нищо страшно. Потреперваш като антена известно време. Изцъкляш поглед и после всичко в главата ти се намества като книги в библиотека. Върнах се в кухнята с непоклатимата увереност на човек, който цял живот е знаел какво прави и заявих на жената, която ме очакваше с питащ поглед.

- Бобът бил нахут, мило. Просто съм се объркал. Нахут с кайма и люти чушки. Всички мексиканци припадат по него. Всичко е точно. 

Тя кимна невярващо с глава, но грабна лъжицата и не обели дума повече.

Препятствията са за да се прескачат, а не да се спъвате в тях. От мен за го знаете. Ние българите сме много добри това затова и досега световния рекорд за бягате с препятствия на сто метра се държи от българка. Йорданка Донкова, ако не ме лъже паметта.

       Нямаше да издържа втората седмица от карантината ако не бях срещнал Жоро Гърлото. Когато го опознах реших, че му викат така заради алкохола, който поглъщаше със завидно постоянство, но той ме опроверга, като ми каза, че  бил най-гласовитият от агитката на „Левски“ и от там идвал прякорът му. Една сутрин докато пушех на терасата и с жален поглед на затворено в клетка животно съзерцавах близката околност един глас ме извади от унеса на задрямал идиот.

- Комшу, ако мислиш да скачаш, не е сега момента. На дневна светлина не е хубаво. Нощем е по-добре. Няма хора и не можеш да стреснеш никого.

Обърнах се надясно, откъдето идваше гласът,  с идеята да му тегля една майна, но съзрях мъж с едноседмична брада, изцъклен поглед и трепереща ръка, в която държеше чаша, която със сигурност не беше кафе. Беше слаб и висок като топола. У наше село казваха на такива, че изглеждат като едно джезве с кокали. Погледът му беше празен като портмонето на пенсионер. Това уби всякакво желание в мен да му опонирам.

- Аз от известно време го обмислям. - продължи комшията – Но от мен да го знаеш нощем е най-добре. Без стрес за околните.  

- Какво пиеш? - запитах, колкото да сменя темата. И без това от сутрин до вечер ми говореха по телевизията за смърт. Айде няма нужда и сега да го правим. Все пак това беше първото живо същество, като не броим жената, което виждах след една седмица изолация. Даже, ако исках, можех да го пипна. Чак се разтреперих при тази мисъл.

- Ааа нищо сериозно. Водка с кола, колкото да си оправя кръвообращението.  Сутрин ми е най-тегаво. Докато кръвта стигне до мозъка ми, минава доста време. С водката ускорявам този процес. Като стар автомобил съм, който не може да запали в студено време, та трябва да му дръпнеш смукача, за да подкачи гориво. Такива ми ти работи. Ти искаш ли едно?

- А не. Аз подкачвам сутрин с кафе.

- Е, щом ти се получава...

- Получава ми се. Не винаги, но в повечето случаи.

Жорката се оказа свестен тип. Сутринта започваше на водка, но после минаваше на чай до към късния следобед, когато посягаше към бирата, а привечер нагазваше в дълбокото с ракия и салатка. Имаше две теми, които го вълнуваха. Бившата и настоящата жена.   За първата казваше, че дяволът се е учил от нея, а за втората, че може да преподава уроци и на  двамата. „Попаднах – вика – от трън та на глог. Ама такава ми била съдбата. Човек не може да избяга от съдбата си. Това от мен да го знаеш. “ Такива разговори натоварваха и без това крехката ми психика и щях бързо да го зарежа, ако не установихме че имаме една обща страст – таблата. В условия на изолация таблата трябваше да се играе по новаторски начин. Ние с Жорката изваждахме всеки своята табла. Слагахме я на масата пред всеки от нас от двете страни на терасата и всеки хвърляше заровете в своята табла. После той нанасяше моите ходове на неговата табла, а аз – неговите на моята. От сутрин до вечер практикувахме това упражнение и така неусетно се изтърколи и втората седмица от карантината. Когато след последната игра на табла влязох в апартамента установих, че жената е жива и здрава и гледаше поредния турски сериал. Седяхме си две седмици затворени за тоя дето духа, както се вика, но нищо. Утре ме чакаше вълнуващо приключение. Щях да изляза за пръв път от две седмици и да отида до магазина.