Ето, че отново е тук. След три години. Три кошмарни години!
Тогава рисуваше залеза в парка и не усети кога се смрачи. Може би защото над нея светеше лампа. Дорисува картината, доволно се усмихна и прибра всичко в дървения куфар. Разбра, че се е мръкнало, когато тръгна по неосветената алея. Другото беше като насън: запуши ѝ устата с ръка и я завлече в храстите; удари я с юмрук в лицето, при втория изгуби съзнание. Съвзе се от разкъсваща болка – разбра, че я изнасилва. Дълго лежа. Беше вцепенена и не можеше да помръдне. Искаше да умре. Трябваше да умре! После две години, всеки ден, всяка нощ умираше по стотици пъти. Не тялото. Тялото оздравя. Душата агонизираше и преживяваше всичко отново и отново. До мига, в който реши, че трябва да живее. Бяха я отписали. Не ѝ даваха много време. Имаше разсейки навсякъде. Но сестра ѝ роди момиче и когато взе това слънчице в ръце и видя как се усмихва и гука, за първи път пожела да живее. Искаше да я види как прохожда, расте, да я води за ръка на градина, да си говорят като две дами… Спасиха я три неща. Първо, сърцето ѝ се смири и в молитвите си даде прошка. Второ, започна всеки ден да копае в градината до изнемога. Трето, започна да се усмихва и да говори на малкото невинно създание за красивите неща от живота. И чудото стана.
Разгъна статива, постави рамката с платното, извади четките и боите. Огледа се, търсейки подходящ обект за рисуване.
Усети се, че се взира към храстите, в края на алеята. Тръсна глава, още веднъж се огледа и започна да рисува.
Бе слънчев, пролетен ден. Покрай нея минаваха весели или умислени, забързани или замечтани хора; тих ветрец разнасяше аромата на рози и прясно окосена трева; слънчеви зайчета проблясваха по вълните на фонтана, около който влюбени гълъби гукаха и се въртяха в любовен танц, подскачаха и пляскаха с криле.
След няколко часа картината бе готова.
Отиде до чешмата, изми си ръцете и лицето, седна на една пейка и си изяде сандвича.
Когато се върна при картината, там се бе събрала голяма група хора. Едни коментираха оживено, други само клатеха неразбиращо глави, сякаш се питаха: при това хубаво време, къде художникът е видял буреносни облаци, извити от ураганен вятър клони, сгушени под стрехите гълъби, тичащи, уплашени хора...
Свали картината, занесе я до коша за боклук и със замах я изхвърли.
Прибра боите и статива в дървения куфар и си тръгна.
Чу, че викат след нея. Обърна се, широко се усмихна и помаха с ръка за сбогом.
© Мильо Велчев Всички права запазени