Боян пристигна на местопроизшествието и първото, което видя, бе група пожарникари, струпани около смачкания до неузнаваемост автомобил. Опитваха се да отворят задната врата на комбито, използвайки различни инструменти, но тя бе заяла и мъжете, запотени от усилията, влагаха цялата си енергия, за да преодолеят съпротивата на метала.

Боян приближи и един от пожарникарите, който забеляза полицейската му униформа, се обърна към него доста притеснен.

– Случило се е преди около 30 минути, бяхме в района, когато получихме обаждане от центъра и успяхме да пристигнем първи. Имаше сигнал за горящ автомобил, не очаквахме да видим това... има трима в колата, двама възрастни и едно дете... не можем да отворим вратите... опитваме се... сигурно ще трябва да отрежем тавана... но е опасно, можем да нараним някого в колата...
– Живи ли са? - Боян се опита да надникне през смачканите останки.
– Жената и детето имат пулс, но мъжът... не можем да бъдем сигурни, докато не ги прегледа лекар... Първо трябва да ги измъкнем.
– Детето е в съзнание... по-бързо... остави тази врата, няма да успеем да я отворим... трябва да отрежем тук... дай на мен... – един от пожарникарите хвана страничната колонка на задната врата и се опита да я изкриви с голи ръце – хайде... не се мотай, какво правиш...? Бързо... трябва да измъкнем детето...

Боян се спусна да помага на мъжете до себе си, но хидравличната машина, с която се опитваха да разбият вратата, не успяваше да преодолее съпротивата на смачканата ламарина.
– Вземете бензинопила... ще отрежем тук и тук... – един от сержантите побягна към специализирания автомобил. След секунди се чу характерното ръмжене на преносната машина и искри полетяха на всички страни.
Боян се отдръпна настрани, за да се предпази и се обади в централата, за да информира диспечера за подробностите.
– Пяна... пяна... дайте пяна бързо... гори... резервоарът ще избухне... назад, всички назад...

Искрите бяха запалили изтеклото около обърнатия автомобил гориво. Пожарникарите действаха светкавично, следвайки командите на своя офицер. Всяка секунда бе от значение.
От смачканите останки се чуха детски вопли. Изплашеното дете, неразбиращо какво се случва наоколо, зовеше майка си ужасено. Сержантът, който бе най-близо до колата, се спусна напред, хвърли се на земята и протегна ръка през счупения прозорец.
– Не се бой, миличка, всичко ще бъде наред, сега ще те извадим...
– Калоянов, назад... отдръпни се назад... какво правиш? – извика офицерът, изплашен за живота на подчинения си – гасете... по-бързо... по-бързо...

Пожарникарите действаха бързо и организирано. Пламъкът изгасна и сержант Калоянов се изправи, взе бензинопила, стартира го и започна трескаво да реже останките. Няколко минути по-късно задната врата поддаде и той легна на земята, като се опитваше да достигне затиснатото дете. Беше в детска седалка, пристегнато с безопасни колани. Той откопча детето и го придърпа към себе си. Колата застрашително се разлюля.

– Подпрете колата... подпрете я... - разкрещя се офицерът.

Колата се килна на една страна, но спасителите успяха да я подпрат с ръце, като процепът, от който се показваха краката на сержант Калоянов, бе застрашително малък.

– Калоянов, по-бързо... ще те затисне... по-бързо!

Боян се хвърли напред и подпря рамо в автомобила, другите хора наоколо също се спуснаха да помагат и успяха да повдигнат купчината от смачкан метал.
Пожарникарят внимателно се измъкна, прикривайки с тяло три годишното момиченце. Детето бе обхванало шията на мъжа, а изплашените му очи бяха зачервени и пълни със сълзи.

– Мама... мама... - повтаряше детето с тих глас.
– Да изкараме другите... хайде, момчета, побързайте... - офицерът подкани колегите към действия.

Сержант Калоянов все още с детето на ръце, погледна командира си в очите и поклати отрицателно глава.

край