Това е краят на тази глава. Ще има и още!

„Какво стана?” – помисли си Лиза и бавно отвори очи. Усещаше топли струйки кръв да се стичат по лицето и врата ù. В бедрото ù беше забито стъкло и кръвта напояваше панталона ù. Едва си поемаше въздух, ребрата я боляха ужасно, там, където коланът я притискаше. Погледът ù беше размазан и ù се гадеше от всяко движение, но се огледа бавно. Сестра ù лежеше неподвижно по гръб на пода на колата, виждаше отпуснатата глава на баща си, но майка ù я нямаше.

„Трябва да повикам помощ”, помисли си момичето и с предпазливо движение откопча колана.

- Аах! – изпъшка тя, когато неволно помръдна крака си. Трябваше да извади стъклото. Реши да го направи бързо, стисна зъби и с приглушен писък издърпа парчето. Кръвта започна да изтича още по-бързо и тя притисна с ръка раната.

Тогава усети мириса на изгоряло. От колата, която ги беше блъснала, излизаха пламъци, а навсякъде имаше разлян бензин. Всичко щеше да се запали. Нещо просветна до главата на сестра ù и привлече вниманието на момичето. С мъка тя приклекна, взе телефона и набра бърза помощ. Докато обясняваше трескаво какво се е случило, провери пулса на Джесика и на баща си – и двамата дишаха. В предното стъкло имаше голяма дупка и Лиза предположи, че майка ù е изхвърчала при сблъсъка. Задави се от сълзите, стичащи се по лицето ù.

- Идваме веднага! – каза гласът от телефона, но момичето вече не слушаше. Трябваше да измъкне веднага сестра си и баща си от колата и да намери майка си. Лиза захвърли апарата и, пренебрегвайки болката във всяка частица от тялото си, отвори вратата и се строполи на мокрия асфалт. Вдигна глава и видя в далечината някой да тича към тях.

- Помощ! – извика едва тя. – Моля ви... – думите ù се загубиха заедно с човека, който си беше въобразила. Там нямаше никой.

Изправи се и накуцвайки заобиколи автомобила. Отвори вратата и посегна да издърпа Джесика, но се поколеба. Не знаеше колко зле е ранена и дали трябва да я мести. Погледна горящата от другата страна кола и взе решение. Впрегна всичките си сили, подхвана момиченцето под главата и краката и я извади. Отнесе я възможно най-далеч, преди раненият ù крак да поддаде. Момичето се вгледа в сестра си за момент, макар да знаеше, че няма време. Нежно отмести косата от очите ù и стана, а сълзите се смесваха с кръвта по лицето ù и се стичаха бавно надолу. Болката ставаше непоносима, но Лиза не се предаваше. Пламъците вече достигаха и тяхната кола. „Трябва да го извадя!”, помисли си тя отчаяна и задърпа дръжката на вратата, но тя не се отваряше. Опита отново, още по-силно, нищо не ставаше. В този момент Джон дойде в съзнание.

- Татко! Татко! Татко, събуди се! Трябва да се махнем от тук! Няма време! – викаше обезумяла Лиза.

- Елън?... Джесика? Добре ли са?!! – едва помръдна с устни той.

- Да! – излъга момичето. Пламъците скоро щяха да достигнат до тях. – Сега трябва да те измъкна от тук!

- Добре... – кимна леко Джон.

- Можеш ли да се повдигнеш? – попита момичето. – Трябва да излезеш през прозореца! Хайде! Опитай! – викаше тя.

-Добре. – кимна отново мъжът и с пъшкане се надигна от седалката.

Лиза нямаше представа как ще издържи тежестта на баща си, но това не я интересуваше. Искаше просто да го измъкне от мястото, което бавно се превръщаше в клада. Подхвана го под раменете, издърпа го от автомобила и с вик двамата паднаха на земята. Лиза се измъкна изпод тялото на баща си, който едва дишаше и започна да го дърпа далеч от горящата кола. Когато стигнаха до Джесика, тя го пусна и легна на земята, оставяйки дъжда да мокри лицето ù.

„Трябва просто да изчакаме да дойде помощ.”, каза си тя. Знаеше, че майка ù е някъде там, но не можеше да се помръдне.

Остана така за няколко минути, докато нещо друго не привлече вниманието ù. Тя се надигна леко и се взря в пламъците. Имаше ли нещо там? Внимателно тя се изправи и започна да се приближава, но рязко спря.

Устните ù се разтвориха в безмълвен писък и ридание се заклещи в гърлото ù. Искаше да извърне поглед, искаше да избяга, но не можеше. Шокът и болката от гледката на горящото тяло на майка ù, вината, я бяха заковали на място.

Ушите ù започнаха да пищят и мракът, от който бягаше, започна жадно да се приближава към нея. Усещаше как всичко бавно губи смисъл, как светът се отдалечава. Вече не чувстваше краката си, всеки момент щеше да припадне. В далечината чу сирени. „Твърде късно...”, помисли си тя.

Залитна, но две непознати силни ръце я хванаха и бавно я положиха на земята. Тя премига и видя най-красивите, най-зелените очи, съществували някога. Видя само тях, нищо друго. Но тези очи я накараха да се почувства у дома, в безопасност, тя видя  утеха в тях, спасителния пояс. Сякаш те ù даваха време, даваха ù една малка тъмна стаичка, в която да зашие раните си, преди да се изправи пред реалността. Една ръка я погали нежно по бузата и после ги нямаше – ръцете, очите. Лиза предположи, че от загубата на кръв отново си въобразява, но това нямаше значение. Тя позволи на мрака да я обгърне и остави спомена за зелените очи да я пази от ужаса.