(Беше един от онези дни, когато просто се чудех с кого да се заям. Ако не ви се чете оцененото ми като "Лишено от стойност" мнение, сега е момента да цъкнете върху "Назад" или "Х")

   Гадно ми е, нервно ми е, тъпо ми е, скучно ми е, леко депресивно (ако изобщо има такава дума). Знаете как е. И как боли като няма всъщност с кого да се заядеш, защото за целия ден си говорил само с най-близките си 2-3 човека и знаеш, че ако се скарате, изобщо няма да ти стане по-добре, напротив. Разбирате, нали? Или може би не разбирате, защото нямам таланта на безталантните деца, които по очарователно НЕсложен начин описват любовната действителност, която чак ми е невероятно, че познават, вземайки предвид крехката им възраст. Май се заяждам... Простете, нарочно е. Простете комплексарското ми мнение на 18 годишно хлапе, което се драка с други хлапета, въпреки че вижда, че е било като тях (хлапетата не е нужно да ми прощават, за тях не се вълнувам). Опитвам се да бъда възрастен, но опитът ми за летене свършва с блестящо размазване върху твърдата повърхност на хорското съзнание. И така пак по детски обичам  да се заяждам с другите дечица, защото виждам, че правят моите грешки, а аз се правя на великия, безгрешен възрастен, който да ги научи. И пак свършвам размазана.

Момент... не стана ли твърде дълго безмисленото ми произведение. А и ролята на вечно недоволния и заядлив "автор" май твърде скучна стана. Но някак хич не мога да напиша затрогваща история от първо лице единствено число, станало единствено, защото това, което го е правило множествено, сега го няма. И по правило, силно разстроено единствено число трябва да впечатлява с прекрасно ограничения изказ, невероятно присъщ на фолк песен, и в просълзяващото си творение да използа 15 думи, които да повтори няколко пъти и... ето... шедьовърът е готов. Пак се заяждам май... Знам, че не съм извинена, защото не моля за извинение. И тези, дето нямат мнение, пак са в Ада, а аз държа, ако ще съм там, да си го заслужа истински с едно чаровно, зло, ужасно дело. Е, да се заяждам безпричинно с детските душички надали е най-доброто, но все отнякъде се почва. И ако питате защо го правя... по-добре недейте, защото, ако отговоря, цялото войнство на съвремените кифли, опа, простете, фешъни исках да кажа, ще ме разпъне на кръст, ще ми извади сърцето и с радост ще го изяде. Сурово.

А ако ви е интересно как заспивам с всичката тази злоба... Ще ви кажа - много спокойно - аз сънищата си не помня, от мислите си страх изобщо нямам и ако и да свърша на дъното на това жалко, лицемерно, неструващо и единия косъм на главата ми, общество, от което отдавна съм изхвърлена (не ми съчувствайте, не ми е мъка), пак няма да млъкна и, докато карате лъскавата си кола, от малката крайулична канавка ще чувате пак пропитите със злоба истини на моя милост. 

Ех... очаквано спокойствие... защо ли, за да те имам, трябва пак да се заяждам...