Катерина беше много малка, когато разбра, че е “селянка”. Родителите й се преселили от село в столицата, когато тя била едва осеммесечно бебе и оттогава неизменно живеели в големия град, но въпреки това, съвсем несправедливо децата от квартала често й се присмиваха, че е “селянче“.
Един ден Кристина, нейната приятелка ненадейно прекъсна играта, която играеха. Захвърли ядосано куклата си и изкрещя:
- Престани, Катя! Говориш като селянка! Не се казва
„ Ще обедвам.”! Кажи о-бяд! Кажи: “Ще обядвам.“
- Не искам! И няма да кажа.
- Тогава, играй си сама! Не си ми приятелка повече. Щом като не можеш да се научиш да говориш правилно.
Катерина нищо не каза, само започна да си прибира играчките. Бяха си направили “куклена къща” под една плачеща върба в кварталната градинка. Върху малко одеяло се кипреха няколко кукли и кукленски сервизчета за хранене. Докато обличаше своята кукла Мими, Катерина реши, че от утре Криси няма да й бъде вече приятелка. И така щеше да е по-добре. И за двете. Криси се и ...