Като болка от разтопено сребро
Агония пулсира във вените ми.
Изгаряща, унищожителна болка разкъсва тялото ми, прогаря нервите ми...
Казват, че смъртта настъпва бързо, преди още да си осъзнал, че си наранен.
Не и този път.
Този път среброто не бе милостиво.
Скитах се из гората дълго. Прекалено дълго.
А смъртта не идваше.
Сринах се върху едно дърво, вторачен в навеса от клони пред мен. Опитах се да се изправя, игнорирайки болката от раните - ала дълбоко в тях среброто чертаеше неумолима спирала към вътрешностите ми.
"Всичко, което е важно - помислих си, - е, че Куин е мъртъв. Това би трябвало да е достатъчна утеха.
Ала, странно, утехата не идваше. Само тъгата. Заедно с болката.
Някаква мишка - или може би плъх, преминава покрай мен. Инстинктивно протягам ръка и сграбчвам животинката. Тя се опитва да се измъкне, писка и се извива.
Безполезно е, скъпо мое. Безполезно.
От катраненочерното небе започва да се сипа дъжд.
Вдигам лице нагоре, посрещам топлите летни капки. Мишката в юмрука ми прекратява опитите си да се измъкне - сърцето ù бие полудяло, дъхът ù се слива с моя - диханието на непоносимата агония.
Клепачите ми натежават, чувствам се уморен. Безкрайно уморен.
Докато чернотата постепенно ме обгръща, юмрукът ми се стяга за последно, мишката изписква немощно. Две същества, толкова различни едно от друго, ала заедно в смъртта.
Аз...
Един дъх...
... аз съм...
болка
... аз съм Натаниел Кейн и съм върколак.
Последният ми дъх...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Владимир Ангелов Всички права запазени
