Като всеки ден 

Часът е 4.20... юлска сутрин. Телефонът ми звъни до главата... аз го грабвам и започвам да викам "Ало, Ало?!", никой не отговаря. След няколко секунди осъзнавам, че това е била алармата. Трябва да ставам за работа. Поредната доза недовършени мрачни мисли минават през главата ми и с бавна стъпка напредвам към банята...

            Излизам от къщи в 5.00 и се отправям към спирката, където ще срещна няколко познати лица, с които заедно ще почакаме двайсетина минути автобуса. Втръснало ми е да гледам тези лица, тези изпити физиономии. От тях лъха умора и отегчение, но не си го признават. Всяка сутрин си говорят едно и също, същите лафове, същите закачки и най-интересното - винаги им е забавно. Понякога си мисля, че само аз забелязвам тази монотонност. И днес денят не прави изключение. Аз седя на пейката и ги слушам как се смеят и бръщолевят празни работи... колкото да мине времето...

            Не мога повече, изморяват ме... бързо се потапям в океан от мисли, препускащи една през друга из неспособното ми да ги поеме същество. Връщам се назад във времето... усещам недоизживяни спомени да нахлуват в мен. Съзнавам, че аз съм виновникът те да не са пълноценни. Толкова много неща бях оставил недовършени и такива щяха да си останат... дори не знам защо... уязвим съм... очаквам я всеки момент... ето... болката навлиза в душата ми и без да окажа съпротива, бивам пленен. Нищо друго не е реално. Всичко е безпощадна измама. Сам съм, макар с много хора около мен. Болен съм, макар да съм по-здрав от всякога... Миналото е непресъхващ извор на болка и то тъкмо защото само там откривам радостта. Но не истинска, а половинчата радост, радост, която не бих пожелал на никого, но и в същото време радост, която не бих отнел от никого. Това ми носи най-голямото страдание. Всяка мисъл, отправена към миналото, ме изгаря като огнена стрела, забиваща се право в сърцето. Но сякаш нищо друго не е така силно, че да ми грабне вниманието. Или може би само това ме вълнува. За какво е това самобичуване?... едва ли някога ще разбера, но знам, че ми носи наслада. И то истинска, жива, страстна наслада... Прилича малко на зъбобола... изпитваш искрено страдание, но след време ти става приятна, извиваш си тялото от болка, но продължаваш да човъркаш зъба с език. Гледаш как останалите също страдат заради теб и това ти харесва и продължаваш да викаш... защото те боли... и това ти харесва дори повече... ехидна усмивка се отпечатва ако не на лицето, то поне в душата ти...

            Пълни глупости, нали? Кажете го! Смейте ми се, унижете ме, смачкайте ме... нека! Искам да страдам, да викам, да си "човъркам зъба"... Но не, господа, не ми доставяйте това блаженство... оставете спомените да ме довършат... гарантирам ви, те могат да се справят. А не са само те... погледнете в бъдещето! Кажете ми, какво виждате? Може би безброй мечти и надежди? Така го наричате вие... аз предпочитам думата спомени... все още неизживяни, но спомени... спомени, които в сетния ми час ще засветят с пълната си жар и ще ме изгорят жив. Ще накарат кръвта ми да закипи и сърцето ми ще се пръсне от адреналина... Тe ще бъдат последните пирони в ковчега на моя живот... в този ден на равносметка ще осъзная в най-пълна степен, че цялият престой на душата ми тук долу е бил просто една странна илюзия...

            Но какво говоря... автобусът идва...