3.05.2013 г., 14:37 ч.

Катя 

  Проза » Разкази
777 0 1
5 мин за четене


Катя беше моя ученичка, навремето учих и баща ù Симеон, същия онзи Симеон, когото, поради славата на изкусен музикант и певец, наричаха славея на Сакар. Тя растеше в задружно и щастливо семейство. Безоблачно и радостно детство имаха те със сестра си Иванка, детство, което се радваше на грижите и обичта на родителите им - обикновени, честни, добри и трудолюбиви хора. Катя, подобно на по-малката си сестричка, беше даровито дете и ако смъртта, онази коварна и ненадейна смърт, не беше прекъснала полета ù, то тя може би щеше да израсне като много добър музикант и певец. Но, уви! Бе попарена от съдбата като нежен, току-що разлистил се рано напролет цвят. Тя знаеше много народни и други песни. Баща ù често я водеше със себе си на тържества и сватби. Катя бе невинно и чисто създание – горска самовила, с дълги, смолисточерни коси, с големи и дълбоки катранени очи, очи с детски чист и ясен поглед. С овално, леко мургаво личице, озарено от непринудена, сърдечно чиста усмивка, усмивка на невинна, непорочна и доверчива душица. Беше крехка и слаба, имаше болнав вид и само някаква едва доловима в очите ù сянка подсказваше за наличието на болка в това крехко, детско телце, която обаче остана незабелязана за родителите и учителите ù. Бе кротко, тихо и затворено в себе си дете, сякаш нещо я измъчваше и ù пречеше да се отпусне и да разцъфти свободно. Странеше от другите деца и не участваше в игрите им. Молеше Теодора, единствената ù дружка, някъде усамотено, само двете да си разговарят и да правят планове за бъдещето. На Теодора ù се играеше много, но не искаше да обиди приятелката си, нито пък да я разсърди. Възрастните си обясняваха тази нейна затвореност с особеността на характера, с пубертета и със свенливостта ù, но не и с наличието на болест. Теодора и Катя бяха осмокласнички и се учеха много добре. Крояха планове, след завършване на осми клас, едната да продължи образованието си в икономически техникум, а другата в музикално училище. Но се случи най-лошото - в края на първия срок, в началото на февруари 1997 година тежка и коварна болест събори Катя – рак на черния дроб. Току що разлистилият се нежен цвят бе попарен от съдбата и откъснат от костеливата ръка на смъртта, като обрулен от бурята лист. Дългогодишните тъпи болки в дясното подребрие изведнъж се изостриха и я събориха на легло. Това крехко и нежно създание залиня и почна да съхне. Няма на света по-тъжна гледка от това да гледаш как бавно вехне пред очите ти любимият нежен цвят, да гледаш и да не можеш да направиш нищо, за да спасиш чедото си от явна и неизбежна смърт, а тя, надвесена над него, да вещае близкия му край и само безпомощно да се молиш да стане някакво чудо, макар и сам да знаеш, че чудеса не стават. Ходели родителите на Катя по болници, лекари, знахари и баячки, не жалели пари, продали покъщнина, но нямало надежда. А и 1997 е била тежка година, година на супер инфлация, глад, недоимък и липса на пари. Хората от селото не останаха безучастни, късаха от залъка си, за да спасят едно невинно дете. В инициативата по събирането на пари се включиха и учениците (забелязал съм, че на село хората са по-задружни и единни и си помагат при нужда - било с труд, било с пари). Но въпреки това събраната сума не стинала за лечението. Един ден посетих болното момиче в дома му, носех ябълки, както се носи на болен човек. То лежеше на креватчето си и ми се усмихваше с едни мили и чисти очички.                                                                          

- Виж, чедо, господинът е дошъл да те види. Носи ти ябълки да си похапнеш, че да оздравееш по-скоро - казваха майка му и близките им и се обръщаха настрани, за да скрият сълзите си. А то горкото ме пита:                                                                                   - Господине, ще има ли другарска вечер в края на учебната година? Ще може ли тя да бъде на рождения ми ден, моля Ви, нека да бъде на 16 юни, моля Ви се, господине, не отказвайте! Татко обеща да ми купи нова рокля, знам, няма пари, но той ще продаде агне и ще ми купи...                                                                                                          - Така ще направим, Катя, на твоя празник ще бъде, ще видиш - казвах аз и сълзите неволно потекоха по бузите ми.                                                                                                   - - Татко и дядо обещаха да ни свирят лично, ще поканя Иванка и двете ще пеем, ще бъде много хубаво, нали, господине?                                                                                           - Ще може ли да посрещнем изгрева на слънцето на Стръпча? Много Ви се моля, господине, нека да посрещнем изгрева там!                                                                              - Да, Катя, непременно на Стръпча ще го посрещнем, как няма да го посрещнем - казвам аз и едва се сдържам да не избухна в плач. Потоци от горещи сълзи се стичаха по лицата на майката и роднините им, опитвайки се да ги скрият от нея.                                                                                                                                                      -Нали ще е хубаво, мамо - пита то майка си?                                                                                                                                                                     -Хубаво ще е, чедо, хубаво ще е, ти да беше си поспало малко, че се умори - нарежда майката, уж усмихната, а сълзите ù не спираха да се стичат от очите.                              -Мамо, защо плачеш, не плачи, ще оздравея, ще видиш!... Горкото не можеше да проумее защо е необходимо да се плаче, след като предстоят толкова хубави неща. В малката опушена стаичка витаеха едновременно: духът на отчаянието, болката и тъгата – в лицето на възрастните и духът на надеждата, вярата и радостта – в лицето на умиращото момиче. Няколко дни след това, на 10.04.1997 година, само два месеца преди да навърши 14 години, Катя почина. Коварната и черна болест я беше отнела от родителите ù, почина си с вярата, че ще оздравее, че ще посрещне 14-я си рожден ден и изгрева на слънцето високо на Стръпча и никаква мисъл за черна и грозна смърт не смущавала мозъчето ù... На погребението ù се стече цялото село, малко и голямо, младо и старо, болно и здраво, имаше и от други села хора, за да изпратят Катя по последния ù земен път...

© Христо Оджаков Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??