1.02.2011 г., 13:19 ч.

Казиното на живота (от поредицата: "Дъщерята на слънцето") 

  Проза » Разкази
830 0 1
6 мин за четене

Той вижда кула, но си мисли, че вижда жена и това, в което са вперени очите му, наистина е жена, но той в нея вижда кула и си мисли, че така изглежда жената.
Разтърсва глава. Опомня се пред волана. Не шофира бързо, а уверено. Уверено мисли, уверени са и действията му. В сънищата си също е уверен.
Не разказвам негов сън, а нещо, което му се случи, разказвам, по начин, който той не разбра.
Тя е съвсем реална. От плът и кръв. Много свежа и със своите слабости. Поет може да рече, че очите ù приличат на юли, но те са просто сини. Може да рече, че косите ù са самодивски сеновали, храна за всички дихания, които препускат в нощта, която никога не свършва, но косите ù са просто руси. Не са поетични бълнувания обаче, че в нея по-често се виждаше крепостта и повечето осъзнаваха, че виждат крепост. Самата тя я беше изградила, защото трябваше, а беше способна да го стори. Както вече казах, той също виждаше кула. Висока и стройна кула, но се заблуди, че така изглежда жена и заблудата му попречи, когато жената после му се откри, продължи да вижда в нея кулата. Вече покорената.
Какво направи ли?
Куражлия беше. Както казах, един много уверен мъж. Пристъпи към нея. Когато стигна до озъбените крепостни ровове, побесня. Просто защото увереността му изчезна, а той не обичаше да е неуверен. Увереността означаваше за него живот. И би предпочел бързата смърт, пред това бавно да умира, лишен от своята увереност, с която живее. Бръкна в дрехата на съзнанието си. В един от джобовете ù пазеше плитка. С тази плитка някога една игрива нимфа беше превързала очите му. Незабравима остана любовната им игра, макар да беше имал много нимфи след това. В случаи като този нейната плитка му помагаше.
„Няма ровове. Няма пропасти пред мен. Това са просто страхове!”
Тъй си помисли, а пропасти имаше. Превърза очите си с плитката. Тресеше се на ръба. Помисли си да се откаже, но знаеше, че така ще изгуби увереността си, което беше далеч по-зле за него, отколкото да умре веднага. Блъскаше го вятър в гърба и гърдите. Чувстваше, че вече пропастта го е грабнала. Кракът му се отлепи от земята. Висна във въздуха, но преди да полети надолу, тя пусна крепостния мост.
Докрай впечатлена. Разтърсена. Подобно нещо не беше виждала, а и не можеше да понесе как пада в пропастта покрай очите ù. Просто го допусна в себе си.
Има жени, които се събличат от дрехи. Има и такива, които се събличат от комплекси. Които се събличат от скука. Които се събличат на игра. Които се събличат от критерии или просто така. Които се събличат само в банята, а в последвалата любовна игра остават загърнати в нощницата на печала. Има жени, които се събличат от двойницата си, която са създали за пред света. Има такива, за които събличането е просто танц. Такива, които с дрехи са съблечени, а разсъбличането им е обличане на театрален костюм. Има такива, каквито смъкват от раменете и гърдите си морални норми или проблеми, а голяма част не смеят, не искат или не знаят, че могат да свалят от себе си тези аксесоари. Има такива, каквито се събличат, за да се отдадат на себе си. Чрез ръцете и тялото на този, който ги люби, да се любят сами. Има жени, които се събличат от времето и кризите му. Има и такива, каквито няма какво да свалят, освен единствената си дреха, наивността, а тя обикновено е срасла с кожата и трябва да се разкъса и тъй като е тънка като паяжина, няма проблем да се направи, но повторно не може да се облече. Има жени, които се събличат, за да разголят стил и има такива, които събличат стил, за да открият природата. Каквито се събличат като самодиви и каквито се събличат като пред лекар. Каквито остават голи само в сънищата си и такива, каквито и в съня не могат да се съблекат. Има които се събличат от гняв, има такива, каквито се събличат от радост или от суета. Има и такива, каквито просто хвърлят прашките.
Да кажа, че тя се съблече от всичко това и по всички тези начини, ще е недостатъчно.
Недостатъчно ще е и да добавя, че тя се съблече по още много начин и от още много неща, които не изброих.
Тя се съблече от крепост, вярно е, но също недостатъчно.
Тя се съблече от себе си за него. До дъно. До начало.
Взе му плитката и я изхвърли в огнището, за да не прави повече глупости.
Ако сте виждали една много хубава двойка. Отдалече и за кратко. Възможно е да са били те. Жената е руса с много стройни крака. Това наистина се забелязва отдалече.
Както отдалече се забелязваха и стените на крепостта. Отвън те изглеждат за повечето очи златни. На него му се сториха неон. Оказаха се восък и пламнаха в стотици свещи. Около всяка се виеха страстни пеперуди и изгаряха. Не болка, а тръпка бяха пламъчетата. Не смърт, а прераждане беше изгарянето на пеперудите. Те се превръщаха в светулки, които премигваха в тежкия мрак, изолирал не само тяхното, а изобщо човешкото съзнание от съзнанието на вселената. Светулките играеха в мрака, а създаваха чувство, че мракът играе с тях. Със светулките и с двамата, които се любеха под светлините им.
Опасявам се, че разказът ми не е еротичен.
Когато ни се отдадат до дъно, се чувстваме на върха и от върха, тоест покрива на кулата, той видя повече, отколкото бяха виждали очите му, защото толкова високо не беше се чувствал и гледката му откри възможности за много завоевания.
Тя спеше и отряза част от косата ù, за да си оплете нова плитка.
Излезе призори и мостът зад него се вдигна. Съзна, че е направил грешка. Вдъхна дълбоко въздух и продължи.
Суха шир се откриваше пред очите му. Усети, че губи кураж. Губи увереност. Не пред пропастта, а твърдата шир под краката си. Понякога тя е по-отчайваща.
И реши пак да превърже очите си. С нейната плитка. Бръкна в джоба си, извади я.
Казах ви, че е руса. Приличаше на пясък. И се превърна в пясък, който изтече между пръстите му.
Дъхът му възпря.
Очите му за пръв път бяха широко отворени.
„Истината.” – прошепнаха устните му. -„Виждах кула, а си мислих, че виждам жена. Върна ли се при жената, ще открия кулата.”
Останалото не го произнесе, бързо забрави, но тъй като виждаше истината, знаеше, че дори да го допусне отново, някой ден пак ще постъпи така. Изби мисълта от главата си.
Огледа се. Ширеше се пустиня. Пясъчни дюни. Между тях не можеше да различи своите песъчинки. Всички бяха от изтекли между пръстите плитки.
Това беше пустинята на духа, в която истината е съпруга, и любовница е само истината, но ще ви успокоя. Той не стана пустинен отшелник.
Знаете, че в пустините са най-добрите казина.
В пустинята на духа е и „Казиното на живота”, надуши го отдалече. Влезе в него и понеже имаше много истина да пилее и понеже истината не му беше скъпа, а играта му харесваше, се заигра.
Вероятно играе и до днес.

© Стефан Кръстев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??