10.
Колкото и да се мъчих не можах да затворя отвътре проклетата врата. Както и да я дръпнех, винаги оставаше малък процеп. Не знаех дали Марсчо може да надушва следи като куче, но ако не можеше, дали открехнатата врата нямаше да събуди любопитството му.
Катя ми изкрещя да оставя всичко и аз я послушах. Тръгнах напред и повече не се обърнах.
В скафандрите се тичаше значително по-трудно. Скоро усетих как краката ми се наляха с олово и намалих темпото. Останалите също изоставаха. Двете момичета водеха групата, а Божо беше веднага след тях и непрекъснато поглеждаше дали идвам след него.
Колкото и да не искахме трябваше някъде да спрем. Нямах представа колко е дълга тази пещера, нито къде води. Все някога обаче трябваше да си починем и решим какво да правим. Вариантите бяха толкова малко, че дори не ми се мислеше за тях. Измамната сигурност на станцията вече не съществуваше. Сега тя беше капан, от който трябваше да се пазим. Проклетото същество можеше да е навсякъде, а ние бяхме бегълци на ...