31.03.2012 г., 20:19 ч.
Кладенецът
6 мин за четене
Още от малка помня, че баба ми беше забранила да пия от водата на кладенеца.
Не питах защо, приех това като една от поредните многобройни забрани, които възрастните налагат, и понеже бях послушно дете, не припарвах до кладенеца, дори когато пораснах.
После, когато баба почина, реших да постегна къщата и да я превърна в нещо като убежище от градския шум и хаос. Онова лято приятелят ми заминаваше за месец извън страната по работа и аз реших да прекарам част от отпуската си в бабината къща, като си почивам и рисувам по малко, колкото да поддържам форма. И без това в ателието ми в града по това време беше истинска сауна.
Предвкусвах приятни дни на село, но се сблъсках с поредния битовизъм – оказа се, че напоследък в селото редовно има проблем с водата. Хората извървяваха километри, за да си доставят вода, а понякога безводието продължаваше дни наред.
Това ме накара да се замисля за кладенеца. Още помнех забраната, но много вероятно баба просто да се е опитвала да ме предпази да не падна там. Пък и нищо не ми пречеше да занеса вода за изследване в градската лаборатория.
Водата, която извадих от кладенеца, изглеждаше чиста като сълза, помирисах я – долавяше се слаб дъх на плесен, но вероятно беше от стария съд. Във всеки случай напълних едно шише и не се сдържах мъничко да отпия, колкото да усетя вкуса. Беше много по-сладка и студена от градската.
Не исках да рискувам, затова още същия ден я занесох за проба. Лаборантът, който я прие, ми се стори странен тип, но по-странно ми се стори поведението му. Изслуша ме, после отвори бутилката и внимателно помириса. Усмихна се толкова широко, че се запитах дали е с всичкия си, а после най-неочаквано отпи голяма глътка направо от бутилката.
- Водата е превъзходна! – с наслада преглътна той – Познавам тази вода добре – тя не само е много чиста, но и има лечебни свойства, действа страхотно и на кожата и косата, никак не е зле и да се къпете с нея. Ще забележите ефекта съвсем скоро!
Още докато говореше, установих, че изпитвам все по-голяма симпатия към него, защо ли преди малко ми се стори странен? Явно беше много добър специалист и просто си разбираше от работата, можех да му се доверя напълно. Дегустираше водата, сякаш беше вино от много специална реколта, и в този момент това ми се стори съвсем разумно и напълно естествено.
Благодарих му и си тръгнах, преливаща от слънчево настроение и радостна еуфория, и това усещане през последните няколко дни определено се засили. Чувствах се по-жизнена и енергична от всякога, правех дълги разходки сред природата без ни най-малка умора, а преди се задъхвах още на третия етаж. Може би това беше така, защото намалих цигарите, а после така неусетно напълно ги оставих, че дори не се изненадах.
Когато реших да поработя върху една картина, която все оставях недовършена и вече пробвах само от чист инат, ефектът беше изумителен. Само с няколко щрихи постигнах онази дълбочина и релефност, които все ми убягваха досега. Откривах все по-нови и интензивни цветови съчетания, имах чувството, че чак сега съм прогледнала за истинската същност на това изкуство.
Опиянена от брилянтната си техника и новопридобитите способности, рисувах часове наред, без да изпитам никаква умора, а когато приключвах и с последния детайл, ми идеше да направя дълбок поклон пред красотата, която създавах. Изпитвах не просто огромно удовлетворение от работата си – чувствах, че се докосвам до съвършенството.
Това се случваше и с външността ми – от известно време ползвах само кладенчовата вода за къпане, и бях сигурна, че тя е причината за това, макар да не можех да си го обясня. Кожата ми беше по-нежна от всякога, безупречна в своята гладкост и мекота, косата ми беше пораснала необяснимо бързо и се спускаше във блестящ водопад от къдри чак под кръста ми, фигурата ми се беше издължила, но в същото време заякнала – мускулите ми бяха фини, но забележително добре оформени. Но най-странни бяха очите ми – нямам предвид само наситените преливащи синьо-зелени нюанси, нито дори особеното сияние, което улавях понякога, като се оглеждах. Повече от всичко ме впечатляваше фантастичната острота на зрението ми, която изобщо не се влияеше от светлината или атмосферните условия.
Когато дойде момчето от магазина за художествени принадлежности с поръчаните от мен неща, открих и друго. Изпитах невероятно силно сексуално влечение към него, толкова мощно и неустоимо, че единствено страхът от силата му ме накара да се осъзная. Малко по-късно същия ден се чух с приятеля си, той забеляза, че и гласът ми е променен.
- Звучиш особено – отбеляза.
- В какъв смисъл?
- Някак много по-секси. Направо сладострастно!
- Значи мога да направя кариера по секс телефон – разсмях се, а той добави, че и смехът ми звучи вълнуващо.
- Стига, просто ти липсвам – усмихнах се в телефонната слушалка, но още докато го казвах, знаех, че не е само това. Нещо се случваше с мен, и това, колкото ме изпълваше с възторг, толкова ме и плашеше.
Вече от доста време имаше питейна вода, но нейният вкус ме отвращаваше, дори за миене не я ползвах, защото я усещах лепкава и нечиста в сравнение с кладенчовата.
По някое време се сетих, че май изобщо съм престанала да се храня, и опитах да хапна малко сирене и хляб, но се потресох от ужасната горчилка в устата си. Чувството на паника отново ме завладя за миг, но веднага бе пометено от друго, по-силно усещане за все по-нарастваща мощ и познание.
Същата нощ това непознато усещане ме отведе до кладенеца и видях как вита стълба се спуска надолу във мрачната му бездна. „Вече си готова да дойдеш” – долових глас в мислите си, и разбрах, че съм станала част от тези, които ме призоваваха. Стъпих на първото стъпало, и точно тогава чух как някой силно ме извика, сякаш мощна вълна ме тласна назад, и аз се озовах в прегръдките на приятеля си.
Гледах изплашеното му лице, исках да го попитам какво става, защо е така ужасен, но изведнъж почувствах такава слабост, че едва държах очите си отворени. Преди да потъна в забрава, го видях, че плаче, и това беше последното, което си спомням от онзи миг.
Мина много време, преди да се съвзема дотолкова, че да мога да се изправям в леглото и да разговарям. Не се познах, когато се огледах първия път, след като станах. В мен се беше запечатал образът на стройната дългокоса красива жена със странни очи и атлетична фигура, а сега виждах само болнава бледа сянка с жълтеникава кожа и изпито лице.
- Беше много болна – погали рамото ми приятелят ми – Но вече се възстановяваш. Сега трябва просто много да почиваш.
Така и не разбрах точно какво представляваше особеното състояние, в което бях изпаднала, но знам, че съм била на крачка от нещо извън тази реалност. Ако приятелят ми не се беше появил точно в този момент, сега нямаше да съм при него.
Затрупахме кладенеца, веднага след като му разказах всичко, но... не знам дали е достатъчно. Понякога имам усещането, че онова нещо още витае някъде наоколо, и дебне. Но сега съм силна, защото чувствам любовта на човека до себе си и неговата подкрепа. И те знаят, че вече не съм толкова уязвима.
Не питах защо, приех това като една от поредните многобройни забрани, които възрастните налагат, и понеже бях послушно дете, не припарвах до кладенеца, дори когато пораснах.
После, когато баба почина, реших да постегна къщата и да я превърна в нещо като убежище от градския шум и хаос. Онова лято приятелят ми заминаваше за месец извън страната по работа и аз реших да прекарам част от отпуската си в бабината къща, като си почивам и рисувам по малко, колкото да поддържам форма. И без това в ателието ми в града по това време беше истинска сауна.
Предвкусвах приятни дни на село, но се сблъсках с поредния битовизъм – оказа се, че напоследък в селото редовно има проблем с водата. Хората извървяваха километри, за да си доставят вода, а понякога безводието продължаваше дни наред.
Това ме накара да се замисля за кладенеца. Още помнех забраната, но много вероятно баба просто да се е опитвала да ме предпази да не падна там. Пък и нищо не ми пречеше да занеса вода за изследване в градската лаборатория.
Водата, която извадих от кладенеца, изглеждаше чиста като сълза, помирисах я – долавяше се слаб дъх на плесен, но вероятно беше от стария съд. Във всеки случай напълних едно шише и не се сдържах мъничко да отпия, колкото да усетя вкуса. Беше много по-сладка и студена от градската.
Не исках да рискувам, затова още същия ден я занесох за проба. Лаборантът, който я прие, ми се стори странен тип, но по-странно ми се стори поведението му. Изслуша ме, после отвори бутилката и внимателно помириса. Усмихна се толкова широко, че се запитах дали е с всичкия си, а после най-неочаквано отпи голяма глътка направо от бутилката.
- Водата е превъзходна! – с наслада преглътна той – Познавам тази вода добре – тя не само е много чиста, но и има лечебни свойства, действа страхотно и на кожата и косата, никак не е зле и да се къпете с нея. Ще забележите ефекта съвсем скоро!
Още докато говореше, установих, че изпитвам все по-голяма симпатия към него, защо ли преди малко ми се стори странен? Явно беше много добър специалист и просто си разбираше от работата, можех да му се доверя напълно. Дегустираше водата, сякаш беше вино от много специална реколта, и в този момент това ми се стори съвсем разумно и напълно естествено.
Благодарих му и си тръгнах, преливаща от слънчево настроение и радостна еуфория, и това усещане през последните няколко дни определено се засили. Чувствах се по-жизнена и енергична от всякога, правех дълги разходки сред природата без ни най-малка умора, а преди се задъхвах още на третия етаж. Може би това беше така, защото намалих цигарите, а после така неусетно напълно ги оставих, че дори не се изненадах.
Когато реших да поработя върху една картина, която все оставях недовършена и вече пробвах само от чист инат, ефектът беше изумителен. Само с няколко щрихи постигнах онази дълбочина и релефност, които все ми убягваха досега. Откривах все по-нови и интензивни цветови съчетания, имах чувството, че чак сега съм прогледнала за истинската същност на това изкуство.
Опиянена от брилянтната си техника и новопридобитите способности, рисувах часове наред, без да изпитам никаква умора, а когато приключвах и с последния детайл, ми идеше да направя дълбок поклон пред красотата, която създавах. Изпитвах не просто огромно удовлетворение от работата си – чувствах, че се докосвам до съвършенството.
Това се случваше и с външността ми – от известно време ползвах само кладенчовата вода за къпане, и бях сигурна, че тя е причината за това, макар да не можех да си го обясня. Кожата ми беше по-нежна от всякога, безупречна в своята гладкост и мекота, косата ми беше пораснала необяснимо бързо и се спускаше във блестящ водопад от къдри чак под кръста ми, фигурата ми се беше издължила, но в същото време заякнала – мускулите ми бяха фини, но забележително добре оформени. Но най-странни бяха очите ми – нямам предвид само наситените преливащи синьо-зелени нюанси, нито дори особеното сияние, което улавях понякога, като се оглеждах. Повече от всичко ме впечатляваше фантастичната острота на зрението ми, която изобщо не се влияеше от светлината или атмосферните условия.
Когато дойде момчето от магазина за художествени принадлежности с поръчаните от мен неща, открих и друго. Изпитах невероятно силно сексуално влечение към него, толкова мощно и неустоимо, че единствено страхът от силата му ме накара да се осъзная. Малко по-късно същия ден се чух с приятеля си, той забеляза, че и гласът ми е променен.
- Звучиш особено – отбеляза.
- В какъв смисъл?
- Някак много по-секси. Направо сладострастно!
- Значи мога да направя кариера по секс телефон – разсмях се, а той добави, че и смехът ми звучи вълнуващо.
- Стига, просто ти липсвам – усмихнах се в телефонната слушалка, но още докато го казвах, знаех, че не е само това. Нещо се случваше с мен, и това, колкото ме изпълваше с възторг, толкова ме и плашеше.
Вече от доста време имаше питейна вода, но нейният вкус ме отвращаваше, дори за миене не я ползвах, защото я усещах лепкава и нечиста в сравнение с кладенчовата.
По някое време се сетих, че май изобщо съм престанала да се храня, и опитах да хапна малко сирене и хляб, но се потресох от ужасната горчилка в устата си. Чувството на паника отново ме завладя за миг, но веднага бе пометено от друго, по-силно усещане за все по-нарастваща мощ и познание.
Същата нощ това непознато усещане ме отведе до кладенеца и видях как вита стълба се спуска надолу във мрачната му бездна. „Вече си готова да дойдеш” – долових глас в мислите си, и разбрах, че съм станала част от тези, които ме призоваваха. Стъпих на първото стъпало, и точно тогава чух как някой силно ме извика, сякаш мощна вълна ме тласна назад, и аз се озовах в прегръдките на приятеля си.
Гледах изплашеното му лице, исках да го попитам какво става, защо е така ужасен, но изведнъж почувствах такава слабост, че едва държах очите си отворени. Преди да потъна в забрава, го видях, че плаче, и това беше последното, което си спомням от онзи миг.
Мина много време, преди да се съвзема дотолкова, че да мога да се изправям в леглото и да разговарям. Не се познах, когато се огледах първия път, след като станах. В мен се беше запечатал образът на стройната дългокоса красива жена със странни очи и атлетична фигура, а сега виждах само болнава бледа сянка с жълтеникава кожа и изпито лице.
- Беше много болна – погали рамото ми приятелят ми – Но вече се възстановяваш. Сега трябва просто много да почиваш.
Така и не разбрах точно какво представляваше особеното състояние, в което бях изпаднала, но знам, че съм била на крачка от нещо извън тази реалност. Ако приятелят ми не се беше появил точно в този момент, сега нямаше да съм при него.
Затрупахме кладенеца, веднага след като му разказах всичко, но... не знам дали е достатъчно. Понякога имам усещането, че онова нещо още витае някъде наоколо, и дебне. Но сега съм силна, защото чувствам любовта на човека до себе си и неговата подкрепа. И те знаят, че вече не съм толкова уязвима.
© Христина Мачикян Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Интригуващ разказ!
-
Интересна история
-
Поздрав, Христина!
-
страхотни сюжети
-
Умело изрисувано!
Кладенецът е път към "долния свят"... -
Харесах!
-
Много хубав текст!Поздравления
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
