16.10.2005 г., 16:15 ч.

Ключ 

  Проза
1413 0 4
7 мин за четене

 

Студът беше пронизващ. Ситни капки дъжд насищаха въздуха и падаха тихо по падналите листа. Една сянка стъпваше леко по земята, не искаше да нарушава този мир. Беше пребродила почти цялата гора, а не беше открила онова,което търсеше.  Постепенно дърветата започнаха да оредяват и пред взора й се разкри хълм с малко селище, разположено в полите му. Сянката закрачи нататък.

                                                      *   *   *

Само преди три дни тя беше един жив човек, добър, праведен и отдаден на работата си. Живееше в просторен и светъл дом, обградена беше от любезни и добродетелни хора и правеше всичко възможно да избягва тъмната страна на света с всичката бедност, мизерия, мръсотия и породената от тях греховност, защото се страхуваше, че ако се омърси от тях, нямаше да може да отиде в така бленувания Рай, когато напусне земята. Щом този час настъпи, тя се измъкна от тялото на човека и отлетя към небето. Но когато райските порти се отвориха пред нея, вместо градина на вечно блаженство, тя видя само малка абаносова масичка с малък свитък. Когато го разгърна, видя, изписано с черни букви следното: „Ключ за тези двери ще има само онзи, който е успял сред мрака пътя да намери.” „Ама че глупаво”, помисли си сянката и се замисли колко много мрази тъмнината и колко трудно ще бъде да търси някакъв си път. Всички пътища, които познаваше бяха винаги добре осветени и с големи сини табели, които не позволяваха хората да загубят вярната посока. Навярно съществуваха и други, необозначени пътища, но когато бе човек, тя никога не се бе престрашила да мине по някой от тях, защото обикновено те бяха кални и неподдържани, тъмни и тесни.

Когато прочете свитъка, големите порти и масичката изчезнаха, и сянката с досада забеляза, че отново е на земята-тази сива и скучна земя. Вече можеше да е в Рая, ако не беше тази глупост със свитъка. Огледа се и забеляза, че пред нея имаше гора, тъмна и влажна. Прозрачното лице се изкриви в гримаса – никога не й се беше налагало да ходи по такива места приживе. Но веднага съобрази, че вероятно това е мракът, за който се говореше в стиха и реши да открие пътеката, като дълбоко се надяваше тя да я отведе към някой по-малък скрит вход към Рая, в който да се промъкне най-сетне и да намери покой.

И така тя бродеше вече цели три дни сред високите дървета, а не намери никакъв път. Когато достигна края на гората и пред нея се разкри хълма и малкото село в подножието му, тя се отчая и реши, че вероятно не е била достатъчно добра за Рая. И понеже нямаше какво друго да направи, пое към селото.

                                                         *   *   *

Когато се озова пред малката масичка, сянката облече снежнобяла роба. Сега на входа на селото със задоволство забеляза, че влажната пръст и острите бодли на храстите не бяха повредили нито сантиметър от плата и той беше все така здрав и бял.

                                                          *   *   *

Още на входа на селото сянката срещна малко момче. Цялата му ръка бе окървавена и разранена и то плачеше от болка. Кръвта изтичаше от раната и момчето вече беше започнало да чувства безсилие. Сянката никак не искаше да разваля робата си, но откъсна парче от нея и превърза раненото дете. После продължи пътя си.

Повървя малко и стигна до малка мраморна чешма. Когато се наведе над коритото, което кристалната вода и мраморът бяха превърнали в огледало, сянката се стресна. Видя голямата дупка на дрехата си и се натъжи. Но понеже нямаше как да поправи вече стореното, отиде навътре в селото.

Там до една къща срещна млада жена, която седеше на прага на къщата си и кършеше отчаяно ръце.Тя беше блудница и цялото село я беше осъдило. Сега хората нахлуваха в къщата й и разграбваха всичко, което тя имаше. Като наситиха да грабят, те бързо се разотидоха. Остана само една старица, която не беше успяла да се домогне до нищо и в яда си се нахвърли върху момичето и разкъса дрехите й. Сянката гледаше и поиска да помогне, но не знаеше как, понеже приживе, никога не бе го правила. Тогава се сети за момчето на пътя, и скъса ново голямо парче от бялата си роба, с което загърна момичето. И отново пое по пътя си.

Не беше вървяла много, когато селото свърши и тя се озова пред бистър поток. Наведе се да потопи ръцете си в хладните му води и отново се стресна от вида си – робата беше още по-разкъсана и мръсна от калните селски пътища. Отчаяна сянката приседна до един камък и заплака. Не й беше позволено да отиде в Рая и сега се луташе из земния мрак като изгубена и грешна душа, а не беше такава. Сега стоеше пред един поток с изкаляна и разкъсана дреха и без никаква посока.

И както стоеше и тъгуваше нещо привлече вниманието й. Обърна се към селото и видя, че сред мрака на тесните улички блещукаше силна светлина, която сякаш следваше стъпките й. Тя приближаваше все повече и повече към нея. Освети цялата околност, а после внезапно угасна.

                                              *   *   *

Изгубената човешка душа се озова отново пред малката абаносова масичка. Този път върху нея нямаше свитъци, а две парчета плат – едното снежнобяло и здраво, а другото изкаляно и разкъсано. Във второто сянката позна робата си. Разбра, че е време да направи своя избор, но не избърза. Замисли се над всичко, което беше преживяла. Беше осъзнала, че не гъстата и непроходима гора беше мракът, сред който трябваше да търси пътя, а онова малко село, с тесните и мръсни улици, по които приживе никога не бе минавала. Нещастието и болката, с които се сблъска бяха ония безценни знаци, които й помогнаха да следва вярната посока, и които винаги бе избягвала,докато бе жива от страх да не я омърсят с нещастието си. А точно то беше онзи необходим елемент на човешкия живот, който води към познанието и способността да се оцени добротата и да се отдаде заслуженото на всички онези малки красиви моменти, които всеки ден преминават незабелязани и не успяват да докоснат човека, унесен в домогването си към нещо голямо.И най-вече – хубавата бяла дреха, която се бе превърнала в развалина – това ли бе човешкият стремеж към съвършенството и тази ли беше посоката към бленувания Рай – онова, което заслепява очите с красотата и белотата си, но затваря сетивата на душата, почувствала се толкова несъвършена и непотребна в сравнение с него?

Обърна се към масичката, взе в ръце разкъсаното сиво парче плат и го разгърна. Чу се глух шум от падащ предмет. Беше тежък златен ключ.

© Десислава Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Разказът е прекрасен, беше ми страшно приятно да го чета, и все пак, нещо ме подразни. краят. не мога да разбера защо се изхвърляш да обясняваш поуката от собствения си разказ... та така се губи удоволствието на читателя да си ги обмисли сам тези неща. това е същото това нещо, което ми разваля кефа от Коелю.
    много дрънкам, но просто не можах да се сдържа.
  • Здравейте,всички и на мен много ми хареса разказът!Страхотен е и има много истина в него.Всеки трябва се стреми да помага на хората,защото именно тази способност ни прави хора.А на теб Деси ти пожелавам да продължаваш да пишеш такива прекрасни разкази като този,които да ни накарат да се замислим дали и ние да не направим нещо добро днес.....
  • Хубав и поучителен разказ.
  • Невероятен разказ и невероятно много ми хареса! Браво, Деси!
Предложения
: ??:??