Ключът на Хермес - Осемнадесета глава

Полицай Кристина Маринели гореше от нетърпение да се захване с новата си задача. Ентусиазмът ù беше добре подкрепен от информацията, която успя да свали от охранителните камери в общинския паркинг. Искрено се надяваше да открие още важни факти, които биха помогнали да се разплете това ужасно убийство. Младата жена усещаше, че ù се дава повече свобода на действие и искаше да се отблагодари подобаващо за предоставената възможност.

Тя веднага реши, че издирването на телефонната разпечатка с разговорите на Краньоти е второстепенна задача и я прехвърли на един от младите си колеги. Не пропусна да натърти, че това е заповед на комисар Фратели. Така всички излишни въпроси отпаднаха още в зародиш. Заповедите на шефа трябваше да се изпълняват, а не да се коментират. Всички отлично познаваха безкомпромисния му нрав и затова никой не искаше да се появи пред погледа му след някакво провинение.

Седна зад бюрото и извади тежкия телефонен указател на Венеция. Откри компаниите, които предоставяха таксиметрови услуги, подреди ги по азбучен ред, и започна да набира номерата им по телефона. Първо се представяше и с твърд глас искаше да бъде свързана с диспечерския пункт на всяка една от компаниите. При първите три не получи положителен отговор, но на четвъртата, сравнително по-малка от останалите, щастието ù се усмихна.

– Разбира се. Господин Краньоти бе наш постоянен клиент – отвърна услужлив женски глас. – Но просто още не можем да излезем от шока след вестта за неговата смърт – продължи операторката.

– Бихте ли ми казали кой е поел тази поръчка и къде бихме могли да го намерим? – прекъсна я Маринели.

– Почакайте за секунда да проверя в компютъра… Да, поръчката е приета на 16 юли в 18.15 часа, а курсът е трябвало да бъде направен на следващия ден сутринта в 8.10 часа.

– А бил ли е изпълнен?

– Разбира се, нашата компания се слави със своята точност и акуратност, особено когато се касае за такива важни клиенти – възмути се операторката.

– А, докъде е бил курсът?

– От дома на господин Краньоти до Пиацале Рома.

– И кой го е изпълнил?

– Ренато Чечини, и то по лична молба на господин Краньоти.

– Така ли!

– Да, Ренато е човекът, който винаги вози господин Краньоти.

– А къде мога да открия господин Чечини?

– В момента не е на работа. Взе си отпуск, но мога да Ви дам адреса му в Местре.

„Едва ли е най-подходящо да излезеш в отпуск по средата на лятото, след като изкарваш парите си от туристи” – помисли си Маринели, докато записваше адреса. Тъкмо се канеше да благодари и да затвори телефона, когато се сети за още нещо:

– А сега кой кара таксито на господин Чечини?

– Ами, никой.

– Как така никой?

– Катерът си е лично негов и когато не работи никой не плава с него.

– Значи е закотвен някъде?

– Не е при нас. Предполагам, че е някъде на държанка по пристанището на Местре, но не съм сигурна.

– Бихте ли ми дали регистрационния му номер.

– Разбира се. Изчакайте да проверя... Катерът на Чечини има номер 301777.

– Много Ви благодаря, госпожо – завърши Маринели, затвори телефона и почука с писалката по листа със записания току-що адрес на шофьора.

„Къде ли е откарал Краньоти, щом зад волана на мерцедеса стои друг човек, а не банкерът? Дали изобщо е стигнал Пиацале Рома или пък е поел в съвсем друга посока?” – помисли си младата полицайка.

Къщата на Чечини се намираше в покрайнините на Местре. Маринели паркира двуколесния скутер близо до оградата, закачи предпазната каска на една от дръжките на мотора и слезе. Влезе през полуоткрехната желязна порта, която плачеше за нова боя. Следваше сравнително голям двор, върху който се издигаше разнебитена дървена барака. До нея бяха разхвърляни най-различни машинни части, повечето от тях ръждясали. Но това, което предизвика вниманието на Маринели, беше колесарът, подпрян на бараката – по-скоро нещото, което се криеше под омазнено платнище. Любопитството ù надделя, тя кривна от пътеката, водеща към бялата врата на къщата, и се насочи към колесара. В първия миг, щом повдигна платнището сърцето ù се разтуптя от вълнение. Показа се лодка, но по избледнелите цифри върху корпуса разбра, че не това е катерът на Чечини. Беше изоставена лодка...

Младата полицайка се върна отново на пътеката и след секунди натисна звънеца на вратата. Повтори още веднъж... Тъкмо реши, че къщата е празна и се канеше да тръгва, когато вратата се открехна леко.

– Кой е? – попита немощен глас от процепа.

– Полицай Маринели от управлението на Венеция – представи се униформената жена. – Търся господин Ренато Чечини. Нали живее тук?

– Няма го, непрокопсаника! – отвърна гласът отвътре, след което вратата се отвори бавно и на прага се появи леко прегърбена старица, подпираща се на дървен бастун. – Изчезна преди няколко дни и никакъв не се е вясвал. Хич не му пука дали старата му майка е жива и дали има какво да яде – допълни тя, докато с присвити очи изследваше лицето на неканената гостенка.

– От службата му казаха, че си е взел отпуска – отбеляза Маринели. – Да не би да е отишъл някъде на ваканция или на гости?

– Да бе, отпуска! – отвърна троснато старицата, а сбръчканото ù лице се сгърчи в нещо подобно на усмивка. – Той никога не си взема отпуска. Ако го правеше, можеше да си намери жена и да завъди семейство.

– Тогава къде бих могла да го открия?

– При онзи пияница Галиано дето има работилница за лодки на пристанището. По цели нощи само пият и играят на карти.

– А тази лодка в двора на сина Ви ли е?

– Не. Беше на съпруга ми, Бог да го прости! – отговори старицата, прекръсти се и целуна кръстчето, което висеше на шията ù. – Но Ренато каза, че е стар боклук и я заряза там преди три години. Взе заем и си купи нова – продължи тя.

– А къде я държи, когато не работи?

– Там, при другарчето си по чашка Галиано. А защо го търсите? Да не е направил някоя поразия? – повиши тон старата жена.

– Не е, синьора – отвърна с успокоителен глас Маринели. – Просто искам да го разпитам за негов клиент, когото е возил преди няколко дни.

– Аха, клиент значи. Е, добре. Само там, при Галиано ще го намерите. И му предайте да се върне у дома и да обърне внимание на старата си майка. Стига е скитосвал – измърмори старицата и без да дочака отговор хлопна вратата.

„Весело семейство няма що” – помисли си Маринели, обърна се и тръгна по пътеката.

Работилницата на Галиано се оказа къща, разделена на две части, която преди това най-вероятно е представлявала склад. Намираше се непосредствено до кея в края на пристанището. Едната половина беше пригодена за жилище, а другата – съоръжена с голяма подвижна гаражна врата. Вратата беше повдигната, от вътрешността на помещението се спускаха релси, водещи към кея.

Когато доближи, Маринели чу силен стържещ звук. Надникна вътре и видя лодка, повдигната на специално пригодено метално скеле. Под лодката мъж в работно облекло, с предпазни очила и маска на лицето, шлайфаше корпуса ù. Въздухът беше силно запрашен, Маринели извади кърпичка и закри лицето си.

– Хей, може ли да спрете за малко? – извика тя, приближавайки се до работещия мъж.

Той извърна глава към нея и през предпазните очила я погледнаха чифт подозрително насочени очи. Мъжът изключи машината, постави я на бетонния под, изправи се, смъкна маската и поизчисти от ситния прах оредялата си наполовина посивяла коса. Беше среден на ръст, със загоряло лице и груби ръце.

– Какво искате? – попита той с раздразнителен тон.

– Вие ли сте Галиано?

– И какво, ако съм аз! – отвърна дръпнато мъжът.

– Казвам се Маринели и работя за полицията във Венеция.

– Това е ясно. Какво искате от мен? – отново попита работникът, измервайки полицайката от глава до пети.

– Търся Ренато Чечини. Майка му каза, че мога да го намеря при вас.

– За какво Ви е?

– Трябва да му задам няколко въпроса.

Видимо успокоен мъжът свали очилата и посочи с ръка изхода на работилницата.

– Тук е много прашно. По-добре да излезем навън.

Двамата застанаха на кея, пред който се полюшваха няколко лодки и катери. Слънцето блестеше, а лъчите му се отразяваха по леко набраздената повърхност на водата. Галиано измъкна кутия цигари от предното джобче на работния си комбинезон и захапа една между пожълтелите си зъби. Запали цигарата и изхвърли демонстративно клечката във водата.

– Не съм го виждал от няколко дни – най-накрая рече той.

– А къде може да е? – попита учудено Маринели.

– Кой знае къде се е запилял! – отвърна Галиано, издухвайки дим през устните си.

– Не ходи и на работа – отбеляза Маринели.

– Няма как да е иначе – засмя се мъжът.

– Какво имате предвид?

– Таксито му е закотвено хей там – отвърна Галиано и посочи покрития с брезент кафяв катер в края на редицата от лодки.

– А кога го е оставил? – попита жената, хвърляйки интригуващ поглед към катера.

– Мисля че през нощта на 17-и срещу 18-и – отвърна той с известно забавяне.

– Защо казвате, че мислите? Не го ли видяхте?

– Всъщност не. Когато станах сутринта, катерът беше вече закотвен.

– Това не Ви ли се стори странно?

– Какво да му е странното. Катерът си домува тук през нощта. А често пъти Ренато работи до късно. Нали знаете – пийнали туристи, желание за бурен нощен живот… – ухили се ехидно той.

– И не ви се е обаждал оттогава – прекъсна го Маринели.

– Не.

– И нямате представа къде мога да го намеря?

– Ами, не – изрече Галиано и метна угарката във водата.

– Мога ли поне да хвърля поглед на катера?

– Защо не. Едва ли Ренато би се разсърдил – отвърна мъжът и се запъти към катера.

Беше дълъг около 6 метра, с лъскав махагонов корпус. Плетено стоманено въже го държеше за кея, а зелено платнище изцяло покриваше кабината му. Бе пристегнато с бели въжета за куките, от двете страни на борда. Галиано скочи върху носа на катера, развърза платнището и го заметна назад.

– Пфу каква смрад се носи оттук! – извика той и се хвана за носа.

– Какво има? – попита Маринели от кея.

– Ренато сигурно е забравил риба в кабината и най-вероятно се е вмирисала. Мъжът отхвърли платнището още по-назад и скочи в шофьорския отсек. Издърпа го и замръзна на място, вперил очи в пътническия сектор...

– Какво има? Какво видяхте? – извика нетърпеливо Маринели.

– Елате и ще видите! – отвърна Галиано с прималял глас.

Младата полицайка скочи сръчно на носа, внимавайки да не счупи хромирания прожектор, и се изправи до Галиано…

Гледката бе отвратителна. Тялото на Ренато Чечини вече се беше разплуло от горещините, а лицето му – посиняло и подпухнало. Около шията, през разгърдената риза, се виеше тънка синя линия.