Беше толкова тихо в старата библиотека на малкото затънтено градче, когато изведнъж голямата врата, понатежала на старите си панти се отвори и силно изскърца, а в тишината шума прозвуча, като писък на изплашена птица. Вътре влезе момиче, на около 12 години, облечено с панталони и спортно яке, на лицето си имаше очила, с тъмни рамки и красива, дълга, тъмна коса, вързана на опашка. Старият библиотекар вдигна очи от бюрото си и погледна момичето над очилата си. Той не беше много възрастен, имаше вид на начетен, скромен и преживял много в живота, човек.  Имаше добродушно излъчване: - обикновено хората, които са минали през доста изпитания имат обостряна чувствителност, стават по-извисени и състрадателни, хора които умеят да подреждат приоритетите си. Изглеждат по-затворени и интровертни личности, но душата им е бяла, а на тях това им е достатъчно, за да живеят в мир и хармония със себе си. Момичето поздрави учтиво и попита, къде е сектора с енциклопедиите. В същото време всички книги затаили дъх, чувайки шума от вратата и разговора между библиотекаря и девойката, изтръпнаха в радостно очакване. Очакване, защото почти никой не влизаше в библиотеката, особено млади хора, тъй като съвременните технологии изместиха и без това редките срещи между тях. Но въпреки това, те стояха величествено на своите рафтове, гледката спираше дъха, ако човек оценяващ книгите погледнеше как тихо и смирено стояха и чакаха да разкрият своята история за светове, цивилизации, човешки съдби, еволюция на хора и технологии, философски мисли на учени, живели преди векове. Очакваха нечии ръце да изберат точно нея, конкретната и тя да разкрие душата си, да предаде информацията, от която се състоеше нейната душа, нейната същност. Тогава щеше да бъде щастлива, защото е изпълнила своята мисия. Момичето тръгна между коридорите с книги и внимателно четеше указателните табели. Всяка книга тайно се надяваше и казваше сама на себе си: вземи мен, избери мен. Имаше и такива, мислейки се за по-важни, които смятаха, че тяхното съдържание е по-ценно и леко надменно поглеждаха останалите. Всички книги сякаш знаеха, че нещо се е случило, нещо ги е изместило, усещаха промяната в хората, които от ден на ден, все по-рядко се сещаха за тях и тихичко въздишаха от натежалата им мъка и бреме. Хората се бяха променили, даже и външно, не са като някога. Ето това момиче е обуло панталон, за тях беше странно, а повечето помнеха онези времена, когато дамите ходеха с прекрасни копринени рокли, дълги до земята, с пристегнали талията корсети, великолепни периферни шапки с воал, а господата толкова елегантни, винаги идваха с фракове и бомбета. Тогава хората обичаха книгите, библиотеката през тези времена беше изпълнена всеки ден с хора, жадуващи за знания и просветеност, а сега нещата бяха по-различни. В настоящите времена хората се обличаха странно, едни цветни, раздърпани, та понякога и самите книги се объркваха, момиче или момче е техния посетител. Толкова променени станаха хората и книгите недоумяваха, каква е причината. Затова, когато вратата скръцнеше, всички се събуждаха от своята дрямка и тръпнеха в очакване. Имаше такива, които бяха напълно отчаяни, че някой може да ги предпочете или потърси. Най-често търсените книги бяха ученическа литература, а тези изпълнени с най-пъстроцветни разкази и ценна информация, напълно забравени. Момичето намери сектора с енциклопедиите и посегна към тази за динозаврите. Книгата беше толкова радостна, че леко затрептя, за да изтупа насъбралия се по нея прах. Девойката седна на едно бюро, предназначено за читатели и остави държащия в ръката си таблет. Тогава всички книги погледнаха към странната тънка и лъскава дъска, която приличаше малко на книга, но явно не беше. Момичето отвори книгата, прелисти я два, три пъти и се зачете. Чете близо половин час и изведнъж стана. Взе книгата в ръка си и отиде да я остави на мястото й. След това тихичко се сбогува с библиотекаря и излезе. Странната дъска, приличаща на книга стоеше безмълвно на бюрото, явно забравена. Стана късно, навън леко се свечеряваше и стария библиотекар отиде до закачалката, сложи една черна шапка, приличаща на бомбе, тъмно палто и се запъти към вратата. Вратата отново изскърца, сякаш му пожелаваше спокойна вечер и човека излезе на улицата. В библиотеката настана гробна тишина, но явно шума от вратата разбуди тънката и лъскава дъска и тя леко светна. Таблета се включи и любопитен заоглежда къде се намира, това място беше толкова странно. Всички книги бяха затаили дъх и гледаха с недоумение черната дъска, леко приличаща на тях, само че не се виждаха никакви страници. Една по-дебела книга стояща на първия рафт, в близост до бюрото, леко се изкашля, явно за да види дали ще привлече вниманието на странното нещо, забравено от момичето. Таблета видя, че се намира сред много книги, но нищо не каза, само леко се намръщи.

- Добър вечер! - поздрави учтиво, книгата.

- Добър вечер! - отговори, той високомерно.

- Извинете за невежеството, но не знаем кой сте, бихте ли ни се представили!

- Ха! - таблета само се усмихна и не отговори.

- Роднина ли сте с книгите? - продължи тя.

- Аз, да съм роднина с книгите? - след това присмехулно каза: - Аз нямам нищо общо с книгите, не виждате ли? Аз съм от рода на технологиите. - самодоволно подчерта таблета.

- Вас ли предпочитат хората, вие ли ни изместихте?

- Явно! Ние сме пълни със снимки, картини и информация, каквото им потрябва, а вие имате прости страници, изпълнени само с букви – иронично подметна той.

Книгата леко огорчена от думите му, размисли и отговори:

- Значи вие предоставяте информацията на хората наготово, без да се обработва от въображението и затова те се промениха, затова ни забравиха. - каза на глас. 

 - Щом ни предпочитат, значи ни харесват повече. Ние им осигуряваме игри и забавления, социални контакти от цял свят и всичко това, когато пожелаят.

- Прекрасно, това е чудесно! - каза мъдрата книга! - Но и друго ми стана ясно! Сега разбирам, защо хората станаха различни! Та те спряха да четат, респективно да имат въображение, да мислят, да разсъждават и постепенно се превръщат в неграмотни и непросветени личности. Така книжовността умира!  Вие взимате свободата на децата, те забравиха да играят, да спортуват, да се радват на живота! Вие постепенно превръщате хората в зомбита!

- Щом ни има нас, явно вие вече сте непотребни и хората не се интересуват от вашето забвение - отвърна самодоволно черната дъска, както я наричаха книгите.

Книгата се изкашля тихо и с достойнство му каза:

- Истината е, че някои, някога са чели много, много книги за да ви има вас, иначе днес не бихте съществували! - и тихо въздъхна.

Таблета нищо не отговори, само се замисли и за да не изглежда, че е загубил дискусията, реши да се изключи и почива, за да не му свърши батерията. Книгата го погледна и леко въздъхна, а останалите, които бяха дочули техния разговор, потънаха в дълбок размисъл. Книгите разбраха, че индиректно имат принос в цялата история, но не се сърдеха на хората, защото ги обичаха. Нали в крайна сметка, точно те някога, някъде са писали и печатали книги, за да ги има. Книгите, носейки цялата мъдрост на света знаеха, че винаги ще има хора, които ще ги предпочитат, търсят и обичат и затова не губеха своята надежда, а търпеливо чакаха по-добри дни.

На другата сутрин слънчев сноп светлина преминаваше през прозореца от към улицата и беше единственото различно нещо в така еднообразно подредената библиотека. Слънцето, чиито лъчи се пречупваха на пода и пръскаха светлина на малки пръчици, обгръщаше почти всички рафтове в близост до прозореца, а цветни точици летяха във въздуха, като някакви звездички, но това бяха игривите прашинки от натрупалия се по книгите прах. Момичето влезе,  поздрави библиотекаря, обясни му че е забравило нещо, той и отговори да погледне, защото още не е ходил към бюрото на читателите. Таблета си стоеше там, където беше забравен на бюрото. Момичето го взе и  излезе, библиотекаря тихо и спокойно си четеше, само вратата изскърца с пронизващ писък, като че ли беше глухия писък на отчаяните книги.

По повод 24 май – Денят на нашата писменост и култура!