Юлия (Юлияна)
94 402
10.11.2007 г., 23:23 ч.

Когато черното е бяло, а бялото - черно 

  Проза » Други
1101 0 5
1 мин за четене
  

          Няма го Кадим. Убили го. Убили го белите хора. В една черна нощ.  Онова черно момче от Сенегал, което ми подари жълто-кафяв гердан  от стъклени мъниста - жълти като малки слънца от Африка и шоколадови като децата й. Стъклени мъниста, нанизани като върволица от роби. Когато го взема в шепата си, в нея грейва частица от топлината на Африка и пулсира сърцето на мъката й.

          Парят днес мънистата в шепата ми и всяко пищи "Защоооо..."с гладните черни очи на едно черно дете.

         Убили го... Черното момче дошло да търси хляб в една бяла страна, в която казват, че отдавна няма робство, че върволиците роби са отживелица.                                       

          Казват, че хората са братя.

          Казват, че Земята е на всички.

          Казват, че Бог е любов.

          Казват, че...

          Казват, казват, казват...

          Черното момче ми подаде черната си топла ръка в една студена бяла зима и бялата му усмивка стопи черната ми тъга, както снегът се топи от топлината.

          Разказа ми за тримата си черни братя и четирите си черни сестри, пръснати като мъниста от скъсан гердан по всички посоки на Майката Земя.

          Последната - нагоре - сега е неговата посока.

          Черното момче с обърнатите бърни най-после е бяло. Сега черните му ръце са бели криле. Един бял ангел над Майката Земя носи на белите си криле бялата вина на всички черни хора - вината да бъдеш черен гост в един свят на бели.

                                                                                                       10.10.2007г.

 

 

© Юлияна Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??