Когато черното е бяло, а бялото - черно
Няма го Кадим. Убили го. Убили го белите хора. В една черна нощ. Онова черно момче от Сенегал, което ми подари жълто-кафяв гердан от стъклени мъниста - жълти като малки слънца от Африка и шоколадови като децата й. Стъклени мъниста, нанизани като върволица от роби. Когато го взема в шепата си, в нея грейва частица от топлината на Африка и пулсира сърцето на мъката й.
Парят днес мънистата в шепата ми и всяко пищи "Защоооо..."с гладните черни очи на едно черно дете.
Убили го... Черното момче дошло да търси хляб в една бяла страна, в която казват, че отдавна няма робство, че върволиците роби са отживелица.
Казват, че хората са братя.
Казват, че Земята е на всички.
Казват, че Бог е любов.
Казват, че...
Казват, казват, казват...
Черното момче ми подаде черната си топла ръка в една студена бяла зима и бялата му усмивка стопи черната ми тъга, както снегът се топи от топлината.
Разказа ми за тримата си черни братя и четирите си черни сестри, пръснати като мъниста от скъсан гердан по всички посоки на Майката Земя.
Последната - нагоре - сега е неговата посока.
Черното момче с обърнатите бърни най-после е бяло. Сега черните му ръце са бели криле. Един бял ангел над Майката Земя носи на белите си криле бялата вина на всички черни хора - вината да бъдеш черен гост в един свят на бели.
10.10.2007г.
© Юлияна All rights reserved.
